В съвместния си десетгодишен доклад, публикуван на 25 юни 2026 г., ОИСР и ФАО за пръв път изчисляват колко добавена стойност създава един земеделски работник годишно — в четирите доходни групи, в които е разделен светът. Картата показва разлики от двадесет пъти между горната и долната група, а мястото на България между горната средна и високодоходната група поставя въпроси, които аграрната ни политика отказва да задава от години.
Сред многобройните мерки, по които международните институции класират държавите, една остава особено настрана от ежедневните дискусии за състоянието на земеделието — производителността на труда, измерена като брутна добавена стойност на един зает в сектора. Тя не присъства в субсидийните разчети, не се появява в новините за реколтата, не се коментира в браншовите камари. Но именно тя е числото, по което следващото десетилетие ще се сравняват аграрните икономики, защото свързва три неща, които обикновено се обсъждат поотделно — произведената стойност, броя на хората, които я произвеждат, и техническата база, върху която работят.
На 25 юни 2026 г. в съвместния си десетгодишен доклад OECD-FAO Agricultural Outlook 2026–2035 двете институции за пръв път изчисляват и прогнозират тази мярка по единна методика, която позволява преки международни сравнения. Картата, която докладът чертае, разполага света в четири доходни групи с разлики от около двадесет пъти между крайностите, а мястото на България в нея заслужава отделен и внимателен поглед — не защото нашето земеделие е представено в моделните таблици на ОИСР и ФАО (то не е, страната не е отделно моделирана), а защото структурата на сектора у нас прави възможно ориентировъчно позициониране, което казва нещо за следващите десет години.
Какво измерва индикаторът и какво съзнателно не измерва
Логиката на изчислението на ОИСР и ФАО е директна. Брутният вътрешен продукт на земеделието на дадена страна (брутната добавена стойност, която секторът създава за година) се разделя на броя на лицата, заети в него според ILOSTAT — глобалната база данни на Международната организация на труда, която събира информация от националните трудови анкети и моделни оценки. Резултатът е брутна стойност на единица труд, изразена в постоянни щатски долари от 2015 г., което позволява две неща, иначе недостъпни — съпоставка между държави по една и съща мерна единица, нечувствителна към местните цени и валутните курсове, и прогнозиране в десетгодишна перспектива чрез икономическия модел Aglink-Cosimo, който двете институции използват като своя стандартна платформа.
Самият документ обаче изброява няколко ограничения, които трябва да се прочетат преди да се пристъпи към числата. Първо, индикаторът е брутен, не нетен; той не отчита капиталовите разходи (амортизация на машини, лихви по кредити, обслужване на дълг), които оставят определящ отпечатък върху действителния доход на стопанството и които — както самият доклад изрично предупреждава с цитата „instances of farm exit and bankruptcy linked to excessive or poorly timed capital investment“ — могат да причинят излизане от сектора и фалити в случаите, в които са преоразмерени или не са правилно разчетени във времето. Второ, индикаторът не разграничава квалифициран от неквалифициран труд, което означава, че агроном с висше образование и сезонен полски работник присъстват като една и съща единица в знаменателя на дробта. Трето, той не отчита агросубсидиите, които в Европейския съюз представляват значителна част от земеделския доход и без които сравненията между държавите в Съюза и трети страни се изместват настрани. Четвърто, ОИСР и ФАО изрично подчертават, че производителността на труда не е равна на доход на домакинството — нещо, което публицистичното използване на индикатора често пропуска и срещу което самите автори предупреждават читателите си в самия методически раздел.
Защо българското число не се сравнява пряко — задължителна методическа уговорка
Преди да поставим българската производителност на труда в земеделието до тези на ОИСР и ФАО, заслужава да се подчертае нещо, което рядко се прави в публикациите. Методологията на двете институции и тази на Националния статистически институт мерят сходни, но не еднакви неща. ОИСР и ФАО разделят брутния вътрешен продукт на земеделието на броя на заетите по ILOSTAT — методология, която е headcount-базирана (брои физически лица, без разлика дали работят пълно или непълно работно време, дали са постоянно ангажирани или сезонно, дали са регистрирани или не) и която следва международното дефиниране на „заетост“ като поне един час работа за референтния период.
Българският Националният статистически институт изчислява производителност на труда в аграрния сектор на различна основа. Брутната добавена стойност се отнася за сектор „Селско, горско и рибно стопанство“ (тоест включва и горско стопанство, и рибарство, не само земеделие в тесен смисъл), а знаменателят е „заети лица“ по методологията на Системата на националните сметки. Какво точно влиза в това число — в каква степен се обхваща субсистентното производство в личните стопанства, какъв е тегловият коефициент на сезонния труд, как се преброяват домакинствата, които живеят от земя без формална заетост — не е публикувано в достъпен вид, който да позволява пряка съпоставимост с ILOSTAT. Освен това НСИ публикува числата си в текущи евро (или левове за по-стари периоди), докато ОИСР и ФАО работят в постоянни щатски долари от 2015 г., което означава, че разликата във валута и инфлационна база добавя още един слой на несъпоставимост.
Това не обезсмисля сравнението — то е възможно като ориентир, защото редовете на величините са достатъчно различни, за да позволят логическо позициониране. Но всеки прочит на конкретни числа изисква читателят да помни, че разликата между двете методологии може да измества българското число с десетки проценти в едната или другата посока, и че сравнението в тази статия е аналитично, а не строго аритметично.
Йерархията на четирите групи и двадесетте пъти разлика между крайностите
Базата на сравненията в доклада на ОИСР и ФАО е тригодишна средна за периода 2023–2025 г., разпределена по четирите доходни групи на Световната банка (low-income, lower middle-income, upper middle-income, high-income). За всяка от тях докладът дава актуално число и прогноза до 2035 г.
Във високодоходните страни (Северна Америка, Западна Европа, Австралия и Нова Зеландия), брутната добавена стойност на един земеделски работник в базовия период е малко над USD 21 100 годишно, а към 2035 г. се прогнозира USD 22 155 — ръст от около 5 на сто за десетилетието. Това забавяне не е случайно. Тези държави вече оперират близо до своя технологичен фронт, на който допълнителни печалби стават все по-трудни и по-скъпи; земеделската работна сила там е оскъдна и скъпа, така че всяко допълнително изтегляне на труд изисква все по-капиталоемки решения, а биологическите тавани на добивите и продуктивността на животните оставят все по-малко пространство за нови резултати по съществуващите технологии.
В горните средни доходи (групата, в която ОИСР и ФАО поставят повечето източноевропейски държави, голяма част от Латинска Америка и Източна и Централна Азия), производителността на труда се очаква да нарасне с около 19 на сто към 2035 г. Тук моделът описва преход от трудоемко към капиталоемко земеделие — увеличаваща се механизация, по-добра интензивност на земеползване, преразпределение на труд между земеделие и неаграрни сектори. Именно тази група има най-силен догонващ потенциал, но и носи структурно най-сериозните социални напрежения на десетилетието, защото догонването става чрез изтласкване на труд от сектора, а не чрез повишаване на доходите на сегашните работници в него.
В долните средни доходи (голяма част от Азия, Северна Африка и Латинска Америка) ОИСР и ФАО прогнозират най-силния ръст на производителността — около 30 на сто към 2035 г., достигайки приблизително USD 2 700 на зает годишно. Числото е значително, защото тръгва от много ниска база; но дори след десетгодишен ръст, едно работно място в земеделието там създава по-малко от една осма от стойността, която създава в Западна Европа. В нискодоходните страни (Субсахарска Африка и Южна Азия), производителността на труда в базовия период е около USD 930–1 000 годишно, а към 2035 г. се очаква да достигне USD 1 100 — ръст от около 17 на сто, който се сблъсква със структурни ограничения (липса на капитал, нисък достъп до съвременни вложения, висока зависимост от климатични и пазарни шокове), посочени в доклада.
Разликата между крайностите — над двадесет пъти между среден работник в Западна Европа и среден работник в Субсахарска Африка — е най-голямата вътресекторна разлика между държави в световната икономика. ОИСР и ФАО изрично обръщат внимание на това, цитирайки изследването на Голин, Лагакос и Уоу от 2014 г., в което се установява, че именно земеделието произвежда най-голямата междудържавна неравномерност в производителността на труда от което и да е друго икономическо направление.
Къде попада България — макроикономически в едната група, земеделски в другата
По класификация на Световната банка за фискалната 2025 г., България е високодоходна страна (high-income economy) — с брутен национален доход на човек от USD 14 460 за 2023 г., прескочила прага от USD 14 005 за съответната година, при минимум за фискалната 2026 г. от USD 13 935. От юли 2024 г. насам страната е официално в групата, в която са Германия, Франция, Испания, САЩ, Канада, Австралия и всички останали членки на ЕС. Това е макроикономическата позиция на държавата.
Земеделската позиция е друга. По данни на Националния статистически институт за 2025 г. (предварителни), брутната добавена стойност на един зает в сектор „Селско, горско и рибно стопанство“ е 5 997,5 евро годишно, при 29 869,2 евро/зает в услугите и 28 703,7 евро/зает в индустрията. Тоест в българската икономика един зает в земеделието създава приблизително една пета от стойността, която създава един зает в услугите или индустрията — разкрач, който в развитите икономики на Западна Европа е значително по-тесен (там услугите изпреварват земеделието, но не пет пъти).
Когато се направи ориентировъчна транспозиция на това число към методологията на ОИСР и ФАО (приблизително USD 6 500 в текущи цени за 2025 г., или близо USD 4 900 в постоянни долари от 2015 г.), българското земеделие се позиционира някъде в горната половина на upper middle-income групата — далеч под средното за високодоходните страни (USD 21 100) и забележимо над прогнозираното за долните средни доходи (USD 2 700). С други резерви, които посочихме по-горе, това подсказва структурно положение, което заслужава ясно назоваване — България е макроикономически high-income страна с земеделие, чиято производителност на труда е по-близо до тази на upper middle-income групата, тоест на Латинска Америка и Източна Европа, не до тази на Германия, Франция, Холандия или Дания. Този разкрач между общата позиция на държавата и секторната позиция на земеделието не е статистическа любопитка — той определя кои политически инструменти ще работят за следващото десетилетие и кои няма.
Уязвимостта, която числата крият — когато трактор замени петима души
Тук влиза същинският капан, който самият документ на ОИСР и ФАО признава с конкретен език. Ръст на производителността на труда чрез механизация (заместването на хора с машини) означава замяна на труд с капитал, а замяната на труд с капитал означава, че приходът от продажби трябва да покрива не само заплати, но и амортизация на техниката, лихви по инвестиционни кредити, обслужване на дълг и подмяна на оборудване в дългосрочен план. Когато ОИСР и ФАО пишат за „instances of farm exit and bankruptcy linked to excessive or poorly timed capital investment“ — фалити и излизания от сектора, свързани с прекомерни или зле разчетени във времето капиталови инвестиции — те описват реално документиран риск на самата стратегия за догонване на производителността.
Това е същата ножица, която описваме в материалите си от месеци — реалните международни цени остават широко стабилни, разходите за вложения нарастват, а маржът оцелява само ако производителността расте достатъчно бързо, за да изяде нарасналите разходи. Сега тази ножица е описана от международна институция, която няма политически мотив да тиражира тезата на конкретна редакция. Документът казва същото — само че го опаковa в неутралния език на дългосрочната проекция. И вътре в тази проекция, за upper middle-income страните (където, както видяхме, попада българското земеделие), 19-процентният ръст на производителността до 2035 г. идва точно през механизация, точно през капиталоинтензификация, и точно с риска от излизане на стопанства, които не успяват да управляват този преход.
Едно към четири — статистическата вероятност за тежък спад
Една от най-важните, но публично най-малко обсъждани части от доклада е статистическият анализ на вариацията на дохода. ОИСР и ФАО симулират какво би се случило, ако историческата волатилност на основните доходни драйвери (цени, разходи за вложения, климатични шокове, геополитически смущения) се запази през проекционния период 2026–2035 г. Резултатът е графика, която показва не една точка за всяка година, а разпределение.
На глобално ниво, ако историческата волатилност се запази, има 25-процентна вероятност (едно към четири) доходът на работник през 2035 г. да бъде поне с 12 на сто под базовата прогноза. В нискодоходните страни този потенциален спад може да надхвърли 20 на сто, което превишава самия проектиран базов ръст от 17 на сто за същия период — тоест, при неблагоприятен сценарий, доходите там през 2035 г. могат да бъдат по-ниски от сегашните, а не по-високи, както показва базата.
Това число — едно към четири — заслужава да се изчете внимателно. Когато се казва, че реалните цени остават „стабилни“ и че производителността расте „устойчиво“, тези твърдения описват средната или най-вероятната траектория. Но среднoто крие разпределение с дебели опашки. Една четвърт от възможните траектории водят до значителен спад на дохода, и това не са катастрофични сценарии (като глобална война или климатичен срив), а просто продължение на историческата нестабилност, която земеделието показва от 2000 г. насам. ОИСР и ФАО го наричат „inherent volatility of agricultural markets“ — присъща волатилност на земеделските пазари — и я залагат не като изключение, а като свойство на сектора.
Какво следва за българския фермер — и за политиките, които ще се водят от негово име
Прочитът на доклада на ОИСР и ФАО през българската призма води до няколко конкретни извода, които заслужава да се формулират ясно, защото през следващите месеци ще се водят преговорите по Общата селскостопанска политика за 2028–2034 г., а тези преговори ще се водят с позиции, които или ще отразяват тази структурна картина, или ще я игнорират.
Първо, технологичното догонване — а не равнището на цените — е реалният фронт на следващото десетилетие. Реалните международни цени се очакват да останат широко стабилни, така че допълнителна доходност няма да дойде от цените. Тя ще дойде (или няма да дойде) от производителността на труда, която самата зависи от достъп до техника, до квалификация, до финансиране и до пазарна интеграция. Българската аграрна политика, която години наред акцентира върху размера на директните плащания, премълчава точно това — че плащанията не повишават производителността сами по себе си, а в най-добрия случай я компенсират временно.
Второ, концентрацията на земя и излизането на дребните стопанства не са грешки в системата, а вграден компонент на модела на догонване, който ОИСР и ФАО прогнозират за upper middle-income групата. От 2010 до 2025 г. земеделската работна сила в България е намаляла със средно 6,3 на сто годишно — най-стръмният темп на спад в Европейския съюз — и тази тенденция, в светлината на новия доклад, не е аномалия, а изражение на същата траектория, която ще се случи и в Полша, Румъния, Унгария, Хърватия. Политическият избор не е дали тя ще се случи, а кой ще понесе тежестта и кой ще получи изгодата — и това е разговор, който публичните политики у нас не водят, защото предпочитат риториката на „защитата на дребния фермер“ пред анализа на структурните сили, които го изтласкват.
Трето, документираният от ОИСР и ФАО риск от фалити, свързани с преоразмерени капиталови инвестиции, поставя въпроса за устойчивостта на стопанствата, които сега теглят кредити за модернизация — въпрос, който нито Държавен фонд „Земеделие“, нито Министерството на земеделието и храните разглеждат публично. Подкрепата за инвестиции в техника е политически удобна (видима, измерима, бързо предоставяема), но без съответен анализ на дълговата устойчивост на стопанството-получател, тя може да генерира точно онези „instances of farm exit“, за които предупреждава международният доклад. Това е въпрос, по който вашата редакция ще иска да задава конкретни въпроси през следващите месеци.
Четвърто, едно към четири вероятност за тежък спад на доходите до 2035 г. означава, че политиките по устойчивост, диверсификация и управление на риска не са второстепенна тема, а основна. Застрахователните инструменти, фючърсните пазари, фондовете за стабилизация на доходите — всичко, което в българския аграрен дебат се представя като „допълнителна мярка“, в светлината на разпределението на ОИСР и ФАО, се оказва структурно по-важно от много от основните плащания, около които се водят политическите битки. Това вероятно е най-неудобният извод от целия доклад за начина, по който България подрежда своите аграрни приоритети.
И накрая, разкрачът между макроикономическата ни позиция (high-income) и секторната позиция на земеделието (на нивото на upper middle-income групата) означава, че България ще се преговаря в ЕС от позицията на една група, но ще функционира секторно като друга. Това е ножица, която нашата аграрна дипломация трябва да види ясно, защото от неговото неразпознаване следват грешни преговорни стратегии — например да настояваме за инструменти, които работят за Германия и Холандия, докато реалните проблеми на нашето земеделие са по-близки до тези на Румъния, Полша и Хърватия.
Тази статия е свободно достъпна благодарение на членовете на zemedeleca.bg. Стани член.
Източници
OECD/FAO (2026), OECD-FAO Agricultural Outlook 2026–2035, Paris and Rome, https://doi.org/10.1787/47874669-en (публикуван на 25 юни 2026 г.). Раздел 1.2.2 „Thematic focus: developments in agricultural labour productivity and income variability“, както и Box 1.3 и Figures 1.9–1.11.
НСИ, „Производителност на труда, заети лица и отработено време — IV тримесечие 2025 година и 2025 година — предварителни данни“, https://www.nsi.bg/press-release/proizvoditelnost-na-truda-zaeti-lica-i-otraboteno-vreme-8958.
World Bank, „Country and Lending Groups — Fiscal Year 2026 classification“, https://datahelpdesk.worldbank.org/knowledgebase/articles/906519. Прагът за high-income за FY2026 (на база GNI на човек за 2024 г.) е USD 13 935.
World Bank Blogs (2024), „Country classifications by income level for 2024–2025″: България премина в high-income категорията на 1 юли 2024 г. с GNI на човек от USD 14 460 за 2023 г.
Gollin, D., D. Lagakos and M. E. Waugh (2014), „The Agricultural Productivity Gap“, The Quarterly Journal of Economics — изследване, цитирано от ОИСР и ФАО като емпирична основа за тезата за междудържавната неравномерност на производителността на труда в земеделието.
Понятия
Брутна добавена стойност (БДС) — стойността, която стопанството създава над стойността на вложенията си; разлика между приходи от продажби и междинно потребление (семена, торове, гориво и др.). Не съдържа амортизация на дълготрайни активи, не съдържа лихви.
ILOSTAT — глобална база данни на Международната организация на труда. Дефинира „заетост“ като поне един час работа за референтния период; брои физически лица (headcount), не пълни работни единици.
AWU (Annual Work Unit, годишна работна единица) — методика на Eurostat за измерване на земеделски труд, която прехвърля сезонния и непълния труд в еквивалент на пълно работно време. Не съвпада с headcount.
Aglink-Cosimo — съвместен партиален равновесен модел на ОИСР и ФАО, който свързва секторите и държавите, покрити от Agricultural Outlook. Използва се за десетгодишните проекции на цени, производство, потребление и търговия.
Doходни групи на Световната банка — четири категории, базирани на брутен национален доход на човек по метода Atlas. За фискалната 2026 г.: low-income (под USD 1 135), lower middle-income (USD 1 136–4 495), upper middle-income (USD 4 496–13 935), high-income (над USD 13 935).
Технологичен фронт (technological frontier) — равнище на производителност, при което допълнителни печалби чрез съществуващите технологии стават все по-трудни и по-скъпи. Държави, които работят на него, печелят от иновации, не от догонване.
