Всяко лято, когато прасковата остане неизкупена или доматът падне под себестойност, от министерството, от бранша и от студиата се чува едно и също изречение — „трябва коопериране“. Заклинанието е вярно и не води доникъде, защото пропуска въпроса защо петдесет и седем години след Закона за кооперациите от 1907 г. и трийсет и пет след края на ТКЗС българските стопани, които знаят, че сдружени биха продавали по-скъпо, не се сдружават. Институционалната икономика има отговор, и той е неудобен и за двете страни в спора: доверието не се финансира, санкцията не се постановява, а коловозът, в който сме от 1945 г., не се сменя с наредба. Има обаче и път, и той тръгва от договора, преди да стигне до кооператива
Три начина да продадеш праскова
Роналд Коуз задава през 1937 г. въпрос, който изглежда наивен: щом пазарът е толкова добър, защо изобщо съществуват фирми? Отговорът му — защото пазарната сделка струва пари: трябва да намериш купувач, да провериш какво предлага, да се договориш, да следиш изпълнението, да съдиш при нарушение. Тези разходи икономистите наричат трансакционни, и Александър Аузан ги обяснява с най-простия пример — колко струва да си купиш кола на пазар, на който не знаеш кой лъже. Оливър Уилямсън, ученик на Коуз, извежда оттук три начина да се организира една сделка. Пазар: продаваш на рампата, по цена на деня, и си тръгваш. Йерархия: заводът си сади собствени градини и си заповядва сам. Хибрид: самостоятелни собственици сключват дългосрочен договор или се сдружават — това е организацията на производители.
От трите форми хибридът е най-крехката, защото иска най-много доверие. На пазара доверие не ти трябва — плащаш и вземаш. Във фирмата не ти трябва — шефът заповядва и уволнява. В кооператива трябва да вярваш, че съседът ще предаде цялата си продукция през общия кантар и няма да продаде най-едрия калибър отзад на камиона за Румъния, докато ти пълниш касетките за завода. Уилямсън има дума за това, което съседът прави — опортюнизъм, „преследване на собствения интерес с хитрост“, — и я поставя в центъра на цялата школа: институциите съществуват, за да ограничат опортюнизма, и когато не могат, сделката се връща на пазара или се поглъща от фирмата. Точно това показва българската статистика за преработката: през 2025 г. преработвателите или купуваха на рампата, или внасяха от гръцки кооперативи (чужд хибрид, който работи), или обработваха собствените си 462 хектара. Българският хибрид отсъства от таблицата.
Защо хибридът се разпада: три механизма
Първият е гратисчията. Мансър Олсън показва през 1965 г. („Логиката на колективното действие“) нещо, което дотогава се е приемало за очевидно в обратната посока: група хора с общ интерес няма автоматично да действа заедно. Ако общото благо — по-висока цена, обща марка, договор с веригата — ще се получи от всички, независимо кой е допринесъл, рационалният ход на всеки е да остави другите да платят и да прибере ползата. Колективно действие възниква, казва Олсън, само в малка група, в която всеки вижда всекиго, или при селективни стимули — нещо, което получаваш единствено ако участваш, и санкция, която понасяш единствено ако не участваш. Българската организация на производители досега е давала селективен стимул за влизане (достъп до субсидия) без селективна санкция за неизпълнение — тоест точно наопаки. Тя привлича с това, което дава, и не наказва за това, което не се доставя.
Вторият е информацията. Джордж Акерлоф описва през 1970 г. пазара на стари коли: щом купувачът не може да различи добрата от лошата, той плаща средна цена, добрите коли се изтеглят, остават лошите — „лимоните“. Аузан използва същия пример за всичко, от банките до бракосъчетанието. При кооператива има две такива места. Преди договора — кой влиза: ако членството носи субсидия, влизат тези, които искат субсидията, не тези, които искат дисциплината; икономистите го наричат неблагоприятен подбор. След договора — кой изпълнява: щом веднъж си вътре, изкушението да продадеш настрани е морален риск. Кооператив, в който не можеш да различиш кой ще предаде и кой ще излъже, се пълни с тези, които ще излъжат, защото за тях цената на членството е най-ниска.
Третият е достоверният ангажимент. Дъглас Норт и Бари Уайнгаст показват върху английската история след 1688 г., че едно обещание струва точно толкова, колкото струва нарушаването му: кралят, който не може да бъде наказан, не може и да заеме пари. Обещанието на стопанина към кооператива важи същото. Ако санкцията за напускане е нула, обещанието е нула. Тук е ключът на Елинор Остром — единствената жена с Нобелова награда за икономика до 2019 г. и изследователката на общности, които управляват общ ресурс десетилетия наред без държава и без приватизация. Нейните работещи общности имат степенувани и неизбежни санкции, наложени от самите участници и признати от външен съд. В България санкцията минава през съд, който решава за години, така че на практика я няма.
Кооперативът не е сграда с кантар и хладилна камера. Той е сноп от санкционируеми задължения — и в България санкцията е частта, която липсва.
Коловозът: три факта, не оценки
Дотук теорията би важала за всяка държава. Българската конкретика започва с понятие, което Аузан обича — „ефект на коловоза“ (path dependence, по Пол Дейвид и Дъглас Норт): изборите отпреди петдесет години определят какво е възможно днес, дори когато всички знаят, че коловозът е лош. Класическият пример е клавиатурата QWERTY, подредена през 1873 г. така, че клавишите на пишещата машина да не се закачат — и непроменена сто и петдесет години след като причината е изчезнала. България има три такива коловоза, и те са проверими факти.
Първият е ТКЗС. България имаше кооперативно движение — първият закон е от 1907 г., между двете войни страната беше сред най-гъсто кооперираните в Европа с популярни банки и земеделски кооперации във всяко по-голямо село. Всичко това беше погълнато от принудителната колективизация, завършена към 1958 г. Четиридесет и пет години „коопериране“ по заповед направиха от думата синоним на отнета собственост; поколението, което днес сади праскови, е внуци на хора, на които кооперативът е взел земята. Институциите, казва Норт, имат формална и неформална част; формалната се сменя с указ за една нощ, неформалната — навиците, очакванията, кой на кого вярва — с поколения. У нас формалната беше сменена два пъти, през 1945 и 1991 г., а неформалната запази спомена и от двете.
Вторият е реституцията. Земята се върна между 1991 и 2000 г. на реални граници, на наследници, в парцели от порядъка на декари, разпръснати из землището — и оттам днешните 77 на сто аренда, най-високият дял в Съюза. Стопанинът, който обработва чужда земя без хоризонт, не сади заедно с никого, защото не знае дали догодина ще има какво да сади. Третият коловоз е най-малко забелязваният: българското земеделие след 2007 г. беше устроено около площното плащане, което е индивидуално, безусловно и се получава без никого до теб. Това е най-мощният селективен стимул за самотност, който може да се измисли, и той работи двадесет години.
Тук е сравнението, което тежи. Полша започна колективизация през 1949 г. и я изостави през 1956 г.; около три четвърти от земята остана частна през целия социализъм, полското семейно стопанство работи без прекъсване, и полските организации на производители в плодовете — Rajpol, Sady Polskie и още близо двеста признати — израснаха върху навик, който никой не е прекъсвал. Гърция има кооперативен закон 602 от 1915 г. и сто и десет години непрекъсната практика; кооперативите в Иматия и Пела са се образували около заводите за компоти. България има закон, който е по-стар от полския, традиция, която е по-плътна от гръцката до 1944 г., и прекъсване с травма, каквото нито едната, нито другата има.
Таблица. Три държави, три коловоза
| България | Полша | Гърция | |
| Първи кооперативен закон | 1907 г.; до 1947 г. — гъста мрежа от кооперации и популярни банки | 1920 г. | 1915 г. (закон 602) |
| Колективизация | ТКЗС, завършена към 1958 г.; земята — отнета за четиридесет и пет години | започната 1949 г., изоставена 1956 г.; около три четвърти от земята остава частна | няма |
| Земята след 1990 г. | реституция на реални граници на наследници, парцели от порядъка на декари; днес 77 на сто от площта под аренда — най-високият дял в ЕС | семейното стопанство без прекъсване | без прекъсване |
| Признати организации на производители в плодове и зеленчуци | под петнадесет (МЗХ, 2024 г.) | 196 (ЕК, 2020 г.) | 128 (ЕК, 2020 г.) |
| „На повечето хора може да се вярва“ | 17 на сто (IVS, вълна 2017–2022 г.) | 24 на сто | мнозинството отговаря отрицателно (Pew, 2025 г.) |
Източници: Централен кооперативен съюз и историография на кооперативното движение (България); данни на Европейската комисия за признатите организации на производители в сектор „Плодове и зеленчуци“ към 2020 г.; МЗХ за България (2024 г.); Integrated Values Surveys (WVS/EVS), вълна 2017–2022 г., по Our World in Data — дял на отговорилите „на повечето хора може да се вярва“; Pew Research Center, проучване в 25 държави, януари–април 2025 г. Годината на полския кооперативен закон е по общодостъпни справочници и не е проверявана по първоизточник.
Доверието не се финансира
Числото в последния ред на таблицата заслужава миг внимание. Седемнадесет на сто от българите казват, че на повечето хора може да се вярва; в скандинавските държави — между шейсет и седемдесет и четири на сто. Причината е в опита, който е научил хората, че съседът, който обещава, не носи последствие, ако не изпълни. Франсис Фукуяма показва през 1995 г. („Доверие“) на нивото на цели общества какво следва от това: там, където обобщеното доверие е ниско, бизнесът е или семеен, или държавен, а средното ниво — сдружението на несвързани хора, каквото е всяка организация на производители — е тънко. Гърция впрочем също е ниско в същите проучвания и точно затова е показателна: гръцкият кооператив работи при също толкова недоверчиви хора, защото санкцията му е достоверна — изпадаш от договора с веригата, от износната партида, от оперативния фонд, и това се случва до седмица, без съд.
Защо наредбата няма да го направи
Тук Аузан е най-полезен, защото пише за държава, която десетилетия наред опитва точно това. Терминът е на Виктор Полтерович — трансплантация на институции: взимаш форма, която работи другаде (испанската организация на производители, гръцкия кооператив), и я пресаждаш с наредба. Пресаденият орган не се прихваща, ако почвата от неформални правила е друга; получава се или отхвърляне — никой не влиза, — или това, което Полтерович нарича институционална ловушка: стабилна, но нефункционална норма, от която никой не може да излезе сам, защото излизането струва повече от оставането. Организация на хартия, която съществува заради субсидията и не върши нищо от това, за което е измислена, е учебникарска ловушка. България вече има такива — броят признати организации в плодовете и зеленчуците е под петнадесет, и не всички от тях са нещо повече от адрес и печат.
Второ, държавата у нас е най-големият източник на нестабилност в правилата. Всеки министър пренаписва наредбите, всяка кампания има нови ставки, всяко изменение на Стратегическия план мести парите — шестото е на път. Държава, която сама не държи ангажимент, не може да наложи достоверен ангажимент на другите. Олсън има и за това образ: „стационарният бандит“, който има интерес от дългосрочно правило, защото ще прибира и догодина, и „скитащият“, който взима каквото може днес; българската аграрна администрация се държи като втория, макар да е формално първият.
Трето, и най-простото: държавата може да финансира кантара и хладилната камера, но не може да финансира доверието. Мярката за инвестиции в организация на производители купува сграда; тя не купува навика на десет души да предават през общия кантар и да наказват единайсетия. Този навик се придобива по единствения начин, по който се придобива доверие — с повторение.
Какво тогава може да стане
Институционалната икономика не казва „никога“. Казва: доверието се строи с повтарящи се сделки с малка сума, при които неизпълнението боли веднага. Робърт Акселрод показва през 1984 г. („Еволюция на кооперацията“) с компютърен турнир между стратегии за дилемата на затворника, че най-устойчивата е най-простата — „око за око“: сътрудничи първи, отвърни на измамата веднага, прости, щом другият се върне. Тя работи само в повторена игра, в която утре пак ще се срещнете. Затова договорът с преработвателя е по-достижим от кооператива между съседите: той е двустранен, има трета страна, която налага дисциплина — заводът с неговия капацитет и график, — санкцията е незабавна (не ти взимат следващата доставка), а доверието се трупа от сезон на сезон. Вертикалната връзка може да предшества хоризонталната; така е ставало и в Гърция, където кооперативите са се формирали около завода за компоти, и в Полша, където овощарските групи са тръгнали от общ хладилник и общ купувач; уставът е дошъл после.
Второ, малката група. Олсън и Остром се срещат в едно: десет стопани от едно землище с общ хладилник, общ калибратор и взаимно наблюдение имат шанс; „национална организация на овощарите“ няма, защото в нея никой не вижда никого. Трето, санкция, която не минава през съд: депозит, който губиш, ако не предадеш; договор с веригата, от който изпадаш; място в оперативния фонд, което се освобождава. Това е, което гръцката кооперация в Иматия има и което никоя българска наредба не е предвидила, защото наредбите у нас описват подробно какво получаваш и почти никога какво губиш.
Поколения и министри
Норт завършва книгата, с която печели Нобеловата награда, с изречение, което може да стои като заключение и тук: институциите се променят бавно, защото неформалните правила се менят с поколения. Наредбите се менят с министри. България има в изобилие от второто и малко от първото — и това е отговорът на въпроса защо кооперирането не се получава: никой не е построил санкцията, без която обещанието не струва нищо, а коловозът, в който сме, е бил прокаран от държавата, която сега иска да го напуснем по нейна заповед. Може да стане отдолу, от малкото и от договора. Но това не е новина, която някой ще обяви пред камерите през август.
Ася Василева
Източници
Александър Аузан, „Икономика на всичко. Как институтите определят живота ни“ (руски оригинал: Александр Аузан, „Экономика всего“, 2014 г.).
Ronald Coase, „The Nature of the Firm“, Economica, 1937 г.
Oliver E. Williamson, „The Economic Institutions of Capitalism“, Free Press, 1985 г. — трите форми на организация на сделките, опортюнизъм, специфични активи.
Mancur Olson, „The Logic of Collective Action“, Harvard University Press, 1965 г.; „Dictatorship, Democracy, and Development“, American Political Science Review, 1993 г. (стационарен и скитащ бандит).
George Akerlof, „The Market for ‘Lemons’“, Quarterly Journal of Economics, 1970 г.
Douglass North, Barry Weingast, „Constitutions and Commitment“, Journal of Economic History, 1989 г.; Douglass North, „Institutions, Institutional Change and Economic Performance“, Cambridge University Press, 1990 г.; Paul David, „Clio and the Economics of QWERTY“, American Economic Review, 1985 г.
Elinor Ostrom, „Governing the Commons“, Cambridge University Press, 1990 г.
Виктор Полтерович, „Институциональные ловушки и экономические реформы“, 1999 г.; „Трансплантация экономических институтов“, 2001 г.
Francis Fukuyama, „Trust: The Social Virtues and the Creation of Prosperity“, Free Press, 1995 г.
Robert Axelrod, „The Evolution of Cooperation“, Basic Books, 1984 г.
Централен кооперативен съюз — материали за първия кооперативен закон (1907 г.) и кооперативните закони от 1948 и 1953 г.; историография на кооперативното движение в България 1907–1947 г.
Европейска комисия — данни за признатите организации на производители в сектор „Плодове и зеленчуци“ по държави към 2020 г.; МЗХ — брой признати организации в България, 2024 г.
Integrated Values Surveys (World Values Survey / European Values Study), вълна 2017–2022 г., по Our World in Data — дял на отговорилите „на повечето хора може да се вярва“; Pew Research Center, „Where most people trust others and where they don’t“, 1 декември 2025 г.
Евростат, Преброяване на земеделските стопанства 2020 г. — дял на арендуваната земеделска площ по държави членки.
МЗХ, отдел „Агростатистика“ — бюлетин № 478 за дейността на предприятията, преработващи плодове и зеленчуци, 2025 г.
Архив на zemedeleca.bg — статията за обвързаното подпомагане в пет държави и компотната праскова (юни 2026 г.); статията за преработката на плодове и зеленчуци през 2025 г. (август 2026 г.).
Понятия
Трансакционни разходи — разходите по самата сделка — търсене на партньор, проверка, договаряне, следене, санкция. Колкото са по-високи, толкова повече сделки се изтеглят от пазара във фирмата или се провалят изобщо.
Пазар, йерархия, хибрид — трите форми на организация на сделките по Уилямсън: покупка на рампата; собствено производство; дългосрочен договор или сдружение между самостоятелни собственици.
Опортюнизъм — по Уилямсън — преследване на собствения интерес с хитрост: недоставяне, укриване на качество, продажба настрани въпреки договора.
Проблем на гратисчията (free rider) — по Олсън — в голяма група всеки печели от общото благо независимо от приноса си, затова рационално не допринася; решение — малка група или селективни стимули и санкции.
Неблагоприятен подбор и морален риск — два ефекта на асиметричната информация: преди договора се самоподбират тези, за които условията са най-изгодни (често най-ненадеждните); след договора изпълнителят е изкушен да не изпълни, ако не може да бъде хванат.
Достоверен ангажимент — обещание, чието нарушаване струва на обещаващия достатъчно, за да му се вярва. Без санкция няма достоверен ангажимент.
Ефект на коловоза (path dependence) — зависимост на днешните възможности от минали избори, дори когато причината за избора е изчезнала.
Трансплантация на институции и институционална ловушка — по Полтерович — пресаждане на форма от една среда в друга; ако неформалните правила не я приемат, резултатът е стабилна, но нефункционална норма, от която не се излиза без външен тласък.
Обобщено доверие — дял на хората, които отговарят, че на повечето хора може да се вярва; стандартен въпрос на Световното изследване на ценностите и Европейското изследване на ценностите.
Повторена игра — в теорията на игрите — взаимодействие, което ще се случи отново с същите участници; само в нея сътрудничеството е рационално и без външна принуда (Акселрод).
