Преди изграждането на агрохранителна верига производителите трябва да се кооперират и да им се покаже смисълът от обединяване
Визитка: Димитър Петков е завършил висшето си образование в Аграрния университет в Пловдив, специалност „Лозаро-градинарство“. Има специализации, сред които „Тържища на пазари на производителите, търговия с пресни плодове и зеленчуци“ в Германия през 1992 година. Трудовият му път започва като агроном в някогашното ТКЗС в село Левски, после оглавява отдел „Земеделие“ в Община Пазарджик и Областната служба „Земеделие и гори“ в града. През 1996-1997 година работи в Министерството на земеделието като експерт-консултант по изграждане на пазари на производителите в район Пловдив – Пазарджик, след което е началник на Областната служба „Земеделие и гори“ в Пазарджик. В момента е управител на дружество, част от италиански холдинг, специализирано в производството на биологични селскостопански продукти. Преди 4 години той и съмишленици учредиха Национална асоциация за защита на земеделските стопани.
Наскоро Димитър Петков бе сред представителите на агросектора, които имаха възможността да разговарят очи в очи с премиера акад. Николай Денков, министъра на финансите Асен Василев и заместник-министър на земеделието и храните доц. Деян Стратев в Министерския съвет за горещите проблеми на българските производители.
От „Гласът на земеделеца“ потърсихме г-н Петков, за да обсъдим случващото се в сферата на селското стопанство след поредната смяна на властта, за надеждите, за очакванията, за спешните въпроси, които не търпят отлагане, за възможните решения.
– Г-н Петков, за пореден път имаме ново ръководство на Министерството на земеделието и храните. Чуват се добри идеи. Кои от тях Ви изглеждат реалистични и изпълними?
– Когато има нов министър и нов екип, винаги има надежда за нещо ново и правилно. И че това, което не е чуто от предишните министри и екипи, да се чуе от сегашните. Между другото, в съседната на нас Турция има една поговорка: „Яж сладко, говори сладко, за да ти е сладък животът“. В последните години обаче и обективни, и субективни причини повлияха за това животът на земеделците в нашата страна да не е никак сладък, а направо да е кисел. Така че, както и в предишния ни разговор казах, наследството, което получи министър Вътев, е изключително тежко и не се съмнявайте, че ако не се работи с цялата верига – от производителя през преработвателя до потребителя, във всички посоки, както той иска да се гледа като на едно цяло, и ако работата не е активна и резултатна, той ще се превърне в една изкупителна жертва в един момент. Още повече, че има вече дадени срокове от Народното събрание по отношение на Плана за възстановяване и устойчивост, а и не само.
– А дали са изпълними и реалистични намеренията, които министър Вътев декларира?
– Министър Вътев навлиза доста амбициозно в момента, вижда се, че е силно ангажиран с проблемите и това е нормално, защото той е част от земеделския отрасъл, сектор „Преработване“ вече дълги години. Вече има първите положителни резултати по отношение на защитено наименование за произход за киселото мляко, за бялото саламурено сирене. И това е резултат, който той постигна в много кратък срок и се вижда, че работи в правилната посока. За мен това трябва да бъде разгърнато, защото пласментът е най-важното нещо за селскостопанските производители. Означенията за защитено наименование и произход са добри, но трябва да се работи повече и по отношение налагане на марки, които са български, тоест – наши марки и производители да бъдат налагани на международните пазари. Ще дам пример с една силно развита аграрна страна, която вече векове работи за това нейната продукция да бъде налагана на световните пазари – това е Италия. Вие знаете за сирената с марка „Грана Падано“, спагетите с марка „Барила“, за зехтина от марките „Де Чеко“, „Монини“, дори и марката кафе „Лаваца“. Така е и във Франция, Гърция, Холандия, Турция и други. Тоест – налага се марка, не се налага само защитеното наименование за произход. То е просто една възможност. Но наложи ли се марката, тогава вече нещата стават изключително сериозни и реализацията на продукцията е много по-голяма. Така биха се кооперирали земеделските производители, за да продават на определен търговец, който е защитил своята марка и я е развил на европейско ниво. Тоест – в тази посока, според мен, трябва да бъдат положени доста усилия – както с финансово стимулиране, така и с чисто практически съвети, за да може и у нас да стане едно модерно земеделие, отговарящо на съвременните реалности.
– Още в първите си дни като министър на земеделието Кирил Вътев обяви, че на отрасъла трябва да се гледа като на едно цяло, да не се дели на сектори, още повече – конкуриращи се и дори враждуващи. И преди е имало опити за създаване на агрохранителна верига, макар да е наричана с други изрази. Защо досега тази добра идея не е осъществена?
– Пътят на продукцията е известен, не е нещо ново – от производителя през пласмента и търговеца до потребителя. За тази идея се говори много отдавна, може би от над 35 години, още при стартирането на промяната на тази верига в страната след разпадането на структурите на „Булгарплод“ – по-възрастните го помнят и знаят какво представляваше. Тогава наново трябваше да се изгради системата за търговия у нас, включваща пазарите на производителите в производствените центрове, тържищата за плодове и зеленчуци в консумативните центрове, за да може стоката да стига до потребителя по един нормален начин – калибрирана, сортирана, опакована. Другият въпрос е свързан с преработвателната промишленост. За съжаление, мисля, че все още се изнася много земеделска продукция, която не е преработена, а това показва, че българската преработвателна промишленост все още не е на ниво. Тоест – и в тази част има какво да се работи достатъчно. Разбира се, трябва да се работи така, че да бъдат защитени интересите и на производителите, и на преработвателите, и на потребителите. Закони има, но някак си не се спазват. И това небрежно следене на продукцията по веригата от производител до потребител дава възможност за сив сектор и в момента инфлацията да е прекомерно високи.
– А след като агрохранителната верига е прекъсната от толкова години, трудно ли ще бъде да се възстанови и да е работеща?
– Не мисля, че е прекъсната. Всички ние се храним, купуваме някакви продукти за трапезата си, дали са от български или от чужд производител, тази агрохранителна верига съществува. Трябва да се работи по подобряване на организацията. Законодателството може да се усъвършенства, но то съществува. И всъщност тази агрохранителна верига трябва да се събере, да заработи като едно цяло, а не както е в момента всеки сам за себе си. Имаме десетки сдружения на производители, по няколко в сектор. Има десетки сдружения и на преработватели. Както и потребителски организации. Така че това свързване наистина трябва да се направи и да се намери балансът между интересите на различните участници във веригата. За да не се стига до примери като този, който обсъждахме в предишното интервю – 50 стотинки изкупна цена на млякото и над 29 лева кашкавал в магазина.
Държа да кажа обаче, че в тази верига задължително трябва да се обърне особено внимание на вноса, за да се ограничат възможностите да влиза в страната ни неконтролирана продукция. Тя трябва да бъде проследяема – дали ще е транзитна и ще излезе или ще попадне в наше преработвателно предприятие, както и как, след като се преработи, ще стигне до потребителя. Това също е много тежък въпрос, защото на митницата не е само „гьола“. Проблемът е, че влиза една продукция, която се декларира като такава с ниско качество и всъщност митата и ДДС, които се плащат, са много ниски. Някой после печели от надценката. Друг проблем, за който и други колеги неведнъж са говорили – един се води земеделец, но не произвежда тази продукция, а просто с регистрацията си и със зеленото картонче я продава. И това е схема за десетки тонове. Това е пак нерегламентиран внос. Трябва да се изкара на светло тази част от сивата икономика на страната. Защото в момента земеделските производители излизат на светло и за съжаление това се отразява на техния брой – от 90 хиляди през миналата година сега са се регистрирали само 65 хиляди. Това е потресаващо. Вероятно една голяма част от тях отново се връщат в сивия сектор.
– Докато обсъждахме темата за агрохранителната верига, отворихме и друга, която също е важна – за кооперирането. Защо нямаме резултати в тази насока?
– Това е сложна тема, защото в момента дребните селскостопански производители не разполагат с този финансов ресурс да бъдат стимулирани да се кооперират. И тъй като често са лъгани и мамени. Печалбата не остава при производителя. Затова трябва да се намери балансът как те да бъдат стимулирани да се кооперират за пласмента на продукцията, трябва да им се покаже какъв е смисълът от кооперирането и да им се даде възможност да получат по-голям ресурс. Това може да бъде направено и със някакви стимули. А не да се дадат на някой съюз, на някоя асоциация, а в крайна сметка пак при производителя да не отиде нищо. Ще Ви дам един пример. Преди години, когато работехме за реализиране на Пазара на производителя край Пазарджик, тогава работехме и за коопериране. Успяхме да направим няколко обединения най-вече на картофопроизводители. Но кооперативът им издържа една година и след това се разпадна. Защото тогава търговците отиваха при тях и им предлагаха повече пари за продукцията им. И земеделците предпочетоха да се пазарят лично и всеки за себе си, отколкото като обединение. А и нямаше организация, която да гарантира изкупуването на тяхната продукция. Всеки си даваше картофите в кооперацията и чакаше те да бъдат пласирани, но без гаранция, че ще се договори добра цена. А още по-назад във времето имаше подобна история и със свинеферми, изградени по холандски образец. Направиха се такива в няколко пазарджишки села – Алеко Константиново, Юнаците и други. Те трябваше да реализират продукцията си заедно, но в един момент и тяхното обединение се разпадна. Така че е много сложен въпросът с кооперирането. Трябва да създават кооперации, но при условие производителите да са сигурни, че продукцията им щ се пласира и ще бъде на добра цена, за да имат мотив да участват. Отново трябва да се опита, на първо трябва да бъде добре осмислено как да стане това, за да заработи и едва тогава да се прилага. Ако се тръгне просто към финансиране на някакво сдружение, или на някаква пласментна кооперация, това в един момент ще изгуби смисъл – трябва да има проследяемост на реализацията. Пак ще дам пример с Италия, поради това, че работя във фирма, свързана с производство на земеделска продукция. Там държавата е предвидила нещо умно – те са направили пул от банки. Тоест – събират няколко банки, участва и представител на държавата и решават кой стратегически проект да финансират. Вкарват си представители както на държавата, така и на съответната банка в одобрената фирма и докато не се финализира проектът, този представител не излиза оттам. Като той също носи отговорност не само за правилното изразходване на финансите, но и ангажиментите по проекта да бъдат изпълнени. Така че може би трябва да се измисли нещо подобно и у нас. Как парите да не бъдат раздавани и подарявани, а как този, който ги дава, да носи отговорност на кого ги дава и за какво ги дава. Това важи за всичките проекти, не само тези в селското стопанство.
*Снимки – личен архив на Димитър Петков
Стоимена Александрова
