Земеделец: Има начин да се спаси българското градинарство. И не е труден

Растениевъдството може да бъде ефективно, ако се стимулират подходящите култури според климата по райони

Пласмент с маркирани кашони би помогнал за изсветляване на агробизнеса и проследяване на проблемни доставки

Българските градинарство и зеленчукопроизводство могат да бъдат възродени, при това без много средства, но с правилното им разпределяне. Така смята Иван Кабуров, производител на зърнени култури, домати и краставици от пазарджишкото село Мало Конаре. Той посочва, че в момента дори поливната земя е засята със зърнени култури, което е недопустимо при недостига на родна продукция на пазара. А това е така, защото зърнопроизводството има по-силна подкрепа, докато за зеленчуци субсидиите са нищожни. Ако подпомагането се направи различно в отделните райони на страната и навсякъде се стимулира производството на подходящите култури според почвите, климата и условията за отглеждане, производителността може да се повиши по естествен път, а в страната ни отново да се отглеждат повече зеленчуци.

Друга идея на Кабуров е да се организира пласмент на продукцията с маркирани кашони. Това би донесло множество ползи не само за стопаните, но и за държавата. Земеделците ще продават повече и ще имат по-добри приходи. Държавата ще има поглед върху реално произведените количества и ще може да прибира повече пари под формата на данъци. Освен това ще бъде улеснена в проследяването на дадена продукция, ако с нея има някакъв проблем.

По тези въпроси разговаряме с Иван Кабуров, който пожела да сподели идеите си пред “Гласът на земеделеца“ с надеждата те да бъдат взети под внимание, обмислени и приложени. Разбира се – във вида, в който експерти преценят, че ще бъдат най-работещи и най-полезни.

– Г-н Кабуров, защо смятате, че с райониране може да се помогне на българското земеделие да се възстанови?

– Идеята за районирането ми хрумна, след като наскоро направих едно посещение в Силистра и за един ден пропътувах трасето от Пазарджик дотам. Всъщност от доста време си мисля, че подобна мярка би помогнала, не е отсега. Смятам, че районите на Пазарджик, Пловдив, Садово, Първомай трябва да бъдат с обявен приоритетен сектор зеленчукопроизводството. А хората, които отглеждат зеленчуци и се занимават с поливно земеделие, да бъдат подпомагани преимуществено пред зърнопроизводството, например. В тези райони климатичните условия са по-подходящи за зеленчуци, почвите имат такава структура, че са по отцедливи, температурите са по-високи, нямат такова влагозапасяване като в Северна България, където много добре се развиват зърнените култури. По време на споменатото пътуване до Силистра затвърдих своето виждане. Видях, че слънчогледите в Пазарджишко и Пловдивско до Стара Загора са с височина около 60 см и с питки не повече от 10-15 см в диаметър. И вече почти загиват. И това е защото имаше някакви валежи, но не в момента, когато самото растение трябваше да се развива и да расте, не в подходящия за него момент. Мисля, че добивите от тези площи няма да са повече от 60-70 кг. В нашата област тече жътвата. Всички забелязваме редкия посев, но чак толкова ниски добиви дори ние не очаквахме. Сондирах мнение на близки кооперации и големи арендатори, които обработват доста големи площи и са опитни в земеделието. Наблюдавам и моето производство. И се оказа, че добивите в нашия регион са 250-300 кг на декар. При пшеницата, която има около 220-230 лева на декар разходи, излиза, че пшеницата е около 70 стотинки по себестойност на килограм. И това не е само тази година. Затова смятам, че в земи като тези в Пазарджишко зърнените култури трябва да се сеят само за сеитбооборот или за уплътняване на площи, където не може да се прави поливно земеделие. В плановете си Министерството на земеделието занапред трябва да се насочи към това – в региони, където може да се отглеждат зеленчуци и плодове, те да бъдат приоритетни сектори. Не твърдя, че в другите региони не трябва да се отглеждат зеленчуци, но тук, където условията за тях са толкова подходящи, те трябва да се подпомагат с предимство пред зърнопроизводството. Това Министерството на земеделието по някакъв начин трябва да регулира. Да се даде право на хората, които искат да правят поливно земеделие на хубавите площи, които стават за тази цел, да бъдат с приоритет и в споразуменията, които се правят в общинските служби по земеделие те да бъдат разположени там, където може да се осигури стабилно напояване. А не на поливни площи с узаконени сондажи или близо до каналите да се гледа пшеница, ечемик или слънчоглед, особено след като те не дават очакваните резултати.

– Звучи добре, но земеделци биха опонирали, че в момента полза и икономически смисъл има само от зърнените култури, докато зеленчукопроизводството в повечето случаи е на загуба. Дали биха се съгласили да заменят пшеницата с домати?

– Не казвам, че някой трябва да ги принуждава. Смятам, че това трябва да се регулира чрез осигуряване на подходящи за поливно земеделие площи, от една страна, както вече казах, а от друга – да се дава предимство при споразуменията на зеленчукопроизводителите и те да могат да отидат там, където земята е подходяща за това производство. И освен това – субсидирането на зърнопроизводството да бъде намалено в такива райони и да бъде пренасочено към зеленчукопроизводството, подпомагането за него да бъде увеличено. Така по естествен начин тези промени могат да се реализират на практика – всеки би се пренасочил към нещо, което ще му носи приходи. Трябва да се въведат нови, различни правила, които общинските и държавните служби да ги изпълняват. Да се определят приоритетните сектори по региони и спазването им да се съблюдава. Ще дам пример с пасищата, които се раздаваха на хора, които нямат никакви животни и дори не са от самото населено място. Сега се въведоха правила, започнаха да се предлагат пасища на животновъди, които са от същото землище и нещата там започнаха да се регулират и да си идват на мястото. Защо да не може това да стане и с другите земи?

– И все пак – такава намеса на държавата и регулиране не напомня ли твърде много на плановата икономика и приложима ли е в условията на пазарна икономика?

– Наложително е това да се направи, защото е в интерес и на държавата, и на гражданите да имаме наше, българско производство, и то достатъчно за нуждите на пазара. За целта държавата трябва да подкрепи поне малко и поливното земеделие, за да се съвземат хората, които все още се занимават с него. Както преди време помагаше на зърнопроизводителите – субсидията покриваше над 50% от разходите, когато те и рентите бяха ниски. Тогава този сектор работеше на добра печалба. И в това няма нищо лошо – всеки работи, за да печели. Сега, при увеличените наемите за земя, разходи, торове, препарати, а и при по-ниските цени на зърнените култури вече не е чак толкова рентабилно. И си мисля, че със стимули може хората да се пренасочат към други производства, подходящи за даден район. Държавата и икономистите трябва да измислят как може да стане, за да не нарушим европейските правила, но не е невъзможно.

Освен това трябва да се облекчат процедурите по узаконяване на стари сондажи и създаване на нови. Ние тук имаме важна даденост, която трябва да ценим и използваме – на 6 метра под нас има подпочвени води. Но узаконяването на сондаж излиза от 3000 до 5000 лева. За един земеделец това е сериозен разход. Бюрократщината е огромна. Допреди няколко години трябваше дори да заровиш стар сондаж и да създадеш нов от лицензирана фирма до него, за да ти го узаконят. Сега излезе наредба, която позволява узаконяването на стари сондажи, но правилата пак са много трудни, а процедурите – много скъпи.

– В Мало Конаре навремето имаше бостани, овощни градини, много зеленчуци. Какво се случи с това производство?

– На изчезване е. Ние в един парцел от 100 декара имаме поне три сондажа, направени преди много години. Това не дава възможност да се ползват за напояване. Ако от Басейнова дирекция те хванат да поливаш и използваш подпочвените води, следват тежки санкции. Не можеш и капково напояване да купиш – изисква се да имаш водоизточник, иначе не можеш да го осчетоводиш. Тоест – или трябва да узакониш сондаж, или да сключиш договор за доставка на вода по канала. И двата варианта не са лесни. И хората се отказват. А зеленчукопроизводството има и социална роля, да не забравяме. В него намират препитание хора без високо образование, които иначе биха чакали на обезщетения и помощи. Само при нас в активния сезон наемаме по 50 души, така е и при колегите.

Освен това бъдещето на земеделието е в сдружаването. Преди време видях много успешен модел при колеги в Испания. Стопанинът там си имаше грижата само да се грижи за оранжерията. В сдружението имат агроном, счетоводител, юрист, отговорник за маркетинга – всеки си дава съветите на земеделците в неговата сфера. Така земеделецът е облекчен откъм задължения, които са неприсъщи за него и може да обърне повече внимание на основната дейност. Продукцията се предава в сдружението, което я реализира, а стопаните си получават парите по сметките. Така трябва да стане и при нас. Така можем да свалим себестойността на продукцията си и тя да стане по-конкурентна. Ще можем да правим партиди от еднотипна стока, можем предварително да информираме търговците кога по колко от даден зеленчук ще имаме, с какво качество, от кой сорт и така нататък. А не да се събере от 10 стопанства кой каквото намерил и в един камион да са 10 сорта и 10 различни качества. Тогава нещата ще потръгнат.

Има и един много лесен начин за изсветляване на агробизнеса и за по-добра проследяемост. И също няма да излезе скъпо, а смятам, че ще постигне голям ефект. От държавата да се раздават безплатно кашони за пакетиране на продукцията. Маркирани, всеки с индивидуален номер. Цената на опаковката ще облекчи земеделеца, но и ще позволи на институциите да разберат кой какви количества реализира на пазара. Това ще доведе до по-добър контрол и по-коректно начисляване на данъците, а съответно – до повече приходи в хазната. Освен това по номерата ще се види кой произвежда и кой препакетира съмнителен внос. В момента всеки може да докара домати от Гърция, Македония, Турция и да ги представи за български. Слагат се в кашони от банани десета употреба, без никаква гаранция дали са чисти, никой не знае колко ръце са ги пипали, колко вируси и бактерии са се полепили – велпапето не може да се почисти, нито да се дезинфекцира. Това трябва да остане в миналото, защото с тази продукция се храним ние, даваме я на децата си. А ако става дума за череши, ягоди или други неща, които не минават през топлинна обработка, хигиената на банановите кашони си е сериозен проблем. Кашони с индивидуален номер биха помогнали също така при възникнал проблем да се намери източникът, и то лесно. Вижда се къде е купена дадената стока, кой я е доставил, откъде я е взел, кой я е произвел, контролиращите органи веднага могат да предприемат подходящи мерки. Сега контролът върху тези неща не е ефективен и трябва да се подобри.

И пак казвам – всички това е в интерес не само на земеделците, но и на държавата. България има възможност при една разумна и далновидна политика по отношение на земеделието не само да покрива нуждите на вътрешния пазар, но и да изнася плодове и зеленчуци, които ще носят и приходи за хазната. Да не забравяме още, че една продукция, за да се докара у нас от Франция или Египет, камионите отделят много повече въглеродни емисии, отколкото самото производство.

*Снимки – личен архив на семейство Кабурови

Стоимена Александрова

Оставете коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here

Агротехника

Последни новини