Едва 20-30% от стопаните продължават да се грижат за насажденията, с болка разказва Ильо Ильов
Розата е символ на Стрелча, но днес в градчето вече почти никой не говори за рози. Това разказва един от малкото местни производители – Ильо Ильов, когото от „Гласът на земеделеца“ потърсихме, за да коментира резултатите от кампанията за прибиране на реколтата. За поредна година те са, меко казано, незадоволителни. Но не това е най-страшното. По-тревожното е, че в града розопроизводството изчезва с много бързи темпове. Вече са останали едва 20-30% от стопаните. Другите се отказват, повечето от тях дори не поддържат градините си, което говори, че нямат намерение да се връщат към тази дейност. Ако доскоро в околностите на града е имало 4000 декара гюлови градини, сега гледаните са не повече от 1000. И от тях може би половината не се гледат, а само се орат и берат – колкото да се поддържат.
„Нищо няма вече! Аз където имам градина, в местността Крайна, само аз останах и още едно семейство – разказва Ильов. – В другите местности сигурно е същото. За цената никой не коментира, явно това вече не вълнува хората. Тази година в общи линии тя беше добра. Но пък реколтата беше много слаба и пак почти нищо не изкарахме. Най-лошото е, че децата ни няма да се върнат, за да гледат рози! Този поминък свърши, отиде си!“.
Ильов не вярва някой младеж да се хване със земеделие, ако то ще му носи само загуби, робски труд и нерви. Инвестицията за създаване на розова градина никак не са малки, но по-лошото е, че надали някой вече ще се хване да работи земята за дребни стотинки. Децата на Ильов също не искат да гледат гюл.
Питаме човека към какво са се насочили онези, които са се отказали от това производство.
„А на Вас не Ви ли прави впечатление, че кафенетата са пълни?“ – с огорчение отговаря той. И разказва притча за алчен цар, който вдигал данъците и изпращал свои наблюдатели да видят как реагира народът. След първото вдигане пратениците се върнали и казали: „Псуват и работят“. Владетелят още вдигнал данъците и пак пратил наблюдатели. „Псуват, кълнат, но работят“ – съобщили те. След поредното увеличение пратениците се върнали и казали: „Всички ядат и пият, никой не иска да работи!“. Едва тогава царят се вразумил и свалил данъците.
„Тази притча е показателна и много добре описва случващото се не само в Стрелча, но и в цяла България“ – допълва един от последните розопроизводители в средногорското градче. Той припомня, че същото се случва със земеделието, животновъдството, млекопроизводството – във всички агросектори картинката е плачевна.
„Защо ни е на нас Министерство на земеделието, като вече нямаме земеделие? – риторично пита човекът. – Защо допуснаха в житницата да се сее лавандула, на поливни площи, където могат да се гледат зеленчуци, да се сее зърно. Всичко вече си купуваме, станахме бананова република. Жалко!“.
Ильов припомня как допреди 10 години хората са си вземали отпуски, за да могат да приберат реколтата. Община Стрелча е разрешавала на всичките си служители да отсъстват за по 4 часа – до обяд, за да могат да оберат градините и да предадат произведения цвят. Такава политика към служителите са имали и много фирми. Днес много от опитните производители вече не са между живите. А по-младите избират по-лесни и по-доходни занимания, не искат и да чуят за ниви и градини. И тепърва страната ни ще яде горчивите плодове на недалновидната си политика по отношение на земеделието.
За кампанията “SOS Българска роза“ Ильов признава, че изобщо не е разбрал какъв е замисълът. Идеята на акцията беше да се съберат дарения, за да се подпомогнат розопроизводители да не се отказват, да продължат. Но с еднократна помощ се оказа, че това не е възможно.
„Навремето много пъти съм казвал на нашите хора, че нашата почва, въпреки че е бедна, ти дава възможност да изкараш 600 кг зърно и 600 лева на декар. Тогава земеделци от Поповица, Садово и така нататък ме гледаха учудено. Но да Ви кажа защо съм го казвал това. За 800 кг розов цвят на декар, колкото беше нормалната реколта, им плащаха по 600 кг зърно и отделно по 60 стотинки на килограм. Смятайте колко пари са получавали от един декар. При това положение имаш желание да се занимаваш, струва си. А сега какво стана? Символът на България изчезва. Ще дойде време децата да ни питат какво е това цвете, няма да са го виждали“.
На финала човекът допълва, че е крайно време страната ни да не следва сляпо директиви и разпоредби а да се погрижи преди всичко за собствените си интереси и за тези на производителите. Само тогава има надежда, че българското земеделие може да бъде възродено. Иначе ще ядем домати по 4 лева вместо да си ги отглеждаме.
*Снимки – архив на „Гласът на земеделеца“ и Телемедия
Стоимена Александрова
