Обикновено не пиша седмични обзори. Но изминалата седмица беше толкова показателна, че заслужава анализ. Не защото ни заляха големи новини, а защото в пълната липса на събития се наредиха три истории, които казват много повече за начина, по който функционира секторът, отколкото изглежда на пръв поглед.
Правителството обяви създаването на „Магазини за хората“ – с капитал от 10 милиона лева и ограничена надценка до 10%. Официално целта е да достигнат евтини български продукти до малките населени места. На практика това не е бизнес модел, а политически жест. Икономическата сметка не излиза – нито с тези пари може да се изгради устойчива търговска мрежа, нито логистиката ще е рентабилна. Ако има печалба, тя ще е политическа, а не икономическа. И въпросът остава – защо държавата влиза в търговия, вместо да създаде условия частният сектор да свърши тази работа?
Почти едновременно се появи и „новина“ – МЗХ въвежда квоти за ЛГБТ хора в земеделието. Цифрата, странно съвпадение, пак беше 10%. Историята тръгна като шега, но бързо прерасна в медийна лавина, която министерството трябваше да гаси. Парадоксът е очевиден – в сектор с остър недостиг на работна ръка едва ли някой ще откаже мотивирани хора, независимо от личната им идентичност. Но когато няма реални теми, дори измислени конфликти се превръщат в новинарски ресурс.
Кулминацията на седмицата беше пресконференция, посветена на промяна в една бланка по договори. Темата по същество е административна рутина, но в августовската суша и тя получи статут на „важно събитие“. Така формалността стана повод за медийно присъствие.
Тези три случая не са изолирани абсурди. Те показват модел – когато няма стратегия, вакуумът се запълва с пиар, дребни скандали и изкуствени новини. Секторът се превръща в сцена, на която действията не решават проблеми, а просто произвеждат шум. И може би това е най-големият риск – да свикнем с празното като с нормалност, докато истинските теми чакат своя ред. С години. Или минават на обществено обсъждане без никой да им обърне внимание.
Ася Василева
