Родом съм от село Драгомир, община Съединение, област Пловдив. Селото има сравнително голяма земеделска площ – над 16 000 дка обработваема земя и 7–8 000 дка пасища, мери и ливади. Климатът също е бил благоприятен, тъй като селото се намира в полите на Средна гора. Поради тези условия то е привлякло преселници на няколко вълни. Част от тях са от Панагюрище и Копривщица, както и от по-високите и неподходящи за земеделие райони в планината – Славовица, Поибрене, Мухово. Хората са се преселвали в търсене на по-добър поминък.
Моят род по бащина линия произхожда от Славовица – родното място на Стамболийски. По майчина линия една част идва също от Поибрене, а друга – от Беломорието. По-назад не успяхме да се върнем, въпреки опитите. Българите нямаме много дълга писана родова и национална история по обясними причини. Но от 1850 г. насам родът ми се събира в Драгомир. Там съм прекарал почти целия си живот и аз.
Били са обикновени български семейства, които преди 9 септември са обработвали земята. Родът на майка ми е бил по-имотен според критериите на селото – имали са около 140 дка, докато баща ми е произхождал от по-сиромашко семейство. Дядо ми, на когото съм кръстен, е починал много рано, оставяйки пет малки деца. Баба ми Виолина ги е отгледала, като се е занимавала със земеделие.
Прадядо ми е бил активен член на земеделските движения и сподвижник на Стамболийски. След преврата на 9 юни 1923 г. формира чета, но жандармерията я разбива край Пазарджик. Той успява да спаси знамето на четата, което десетилетия наред се пазеше в семейството ми, скрито в една възглавница на прабаба ми. Дядо ми е бил върл противник на колективизацията и кооперирането. Но постепенно са го изтласквали към по-неплодородните части на землището, докато не се е отказал. След това е работил в строителството на хидромелиоративната система в България и при изграждането на Прохода на Републиката. Когато се завръща, тъй като е противник на кооперирането, единствената работа, която успява да получи, е в селския свинарник. По онова време свинете са ги пасели на стада като овцете.
Баща ми беше комбайнер. По някаква скалъпена политическа история беше пратен в Белене за три години. Когато се върна, поработи известно време в ТКЗС-то, но не се подчиняваше особено на правилата. Той е един от строителите на голяма част от язовирите в нашия район. След това започна работа в МТС-то на селото, където нещата не бяха толкова политически оцветени. Беше добър работник, а аз често ходех с него покрай комбайните. Признавам обаче, че тогава у мен нямаше тръпка към тази работа. Баща ми почина рано – през 1976 г. Майка ми беше едва на 35 години. Успя да ни отгледа и да ни изучи, и вярвам, че ни направи достойни хора.
Мен някак не ме влечеше селският труд. За разлика от днешните деца, нас доста ни „впрягаха“ в селската работа. Завърших Строителния техникум в Пловдив – по желание на майка ми и по мое нежелание. Но съм благодарен, че я послушах. И до днес смятам, че това ми даде много добра основа, дори по-добра от висшето образование по-късно. След казармата завърших МЕИ във Варна. Там срещнах съпругата си – типична житейска история от онова време.
За да избегна нежелано разпределение, започнах да си търся работа в Пловдив. Така попаднах в обувния завод „Петър Ченгелов“. Това беше най-модерният завод в Източна Европа за дамски обувки. Произвеждахме обувки по лиценз на западни фирми, качеството беше европейско, а продукцията – предимно за износ. Бях сравнително активен в комсомола, дори съм държал държавен изпит по марксизъм-ленинизъм. Става дума за периода 1983–1988 г., когато изучавах всички решения на българските и съветските партийни конгреси. После започна перестройката и първите уроци по демокрация получихме от „Московские новости“, „Аргументи и факти“ и други съветски издания. В България тогава нямаше откъде другаде да научим тези неща.
В завода завеждах ТНТМ и поддържахме партньорски отношения със заводи в Унгария, където ходехме на обмяна на опит. Страната и тогава имаше известна независимост. Имах желание да уча английски, но от завода не ме пуснаха. В началото на 1990 г. обаче създадохме филиал на „Подкрепа“ в предприятието. От двехиляди служители едва 23-ма души събрахме кураж, а мен избраха за председател. Може да си представите какво беше: аз им говорех „господине“, а те на мен – „другарю“. Вероятно за да ме отдалечат, ме пуснаха да уча английски език с откъсване от производството.
До този момент животът ми нямаше нищо общо със земеделието. Но тогава, през 1990 г., средата се промени. Появи се свободната преса, излязоха първите земеделски медии, започнахме да четем. Създадоха се първите частни фирми, направих и аз. Предметът на дейност беше всичко, позволено от закона. Имах някакви идеи, които се въртяха около селското стопанство. В селата раздаваха по няколко декара. Майка ми остана без работа, след като разпуснаха АПК-то, и започна да обработва малко земя. Беше излязъл вече прословутият Указ 56. Помагахме ѝ и виждахме, че в земеделието изкарваме по няколко заплати. Започнахме с царевица и фъстъци на пет декара. И така, докато учех английски, реших, че мога да си допълвам доходите със земеделие.
Тогава, на панаира в Пловдив, видях един малък китайски трактор. Веднага разбрах колко полезен може да ми бъде на моите пет декара, вместо със съпругата ми, която е градско чедо, да копаем на ръка. Блокът беше дълъг 920 метра – нямаше изкарване. И до днес го работя на аренда. Два-три дни обикалях трактора на панаира, но само гледах – нямах толкова пари. Да не говорим, че и познания нямах.
Тези трактори бяха внесени по междудържавна сделка между Китай и България, понеже Тодор Живков беше решил, че ще се развива дребното земеделие. Учредена беше държавна фирма, която да внася тракторчета и инвентар и да изнася продукция от машиностроенето, което тогава все още съществуваше. Но продажбата на тези тракторчета не вървеше – в АПК-тата бяха свикнали да работят с големи руски машини.
Китайците разбраха, че няма да стане с продажбата, и на панаира решиха да набират дистрибуторска мрежа в България. Един от тях ме видя, че обикалям около трактора, усети мерака ми и ме заговори. Каза ми: „Ако произвеждаш с този трактор, не знам дали ще спечелиш, но ако го продаваш – може и да спечелиш.“ Аз пък се запалих и започнахме да водим преговори.
Но когато нямаш икономическа култура и опит, нужното образование и, разбира се, капитал, е трудно да вземеш решение. Посъветвах се с познати, привлякох по-опитни колеги, почнахме да преговаряме с китайците. Ала страхът си каза думата – преговаряхме два-три дни, всяка запетайка гледах. В един момент на китайците им писна и казаха: „Или подписвайте, или си отивайте.“ А мен ме беше страх. Но рискувах – и скочих в дълбокото.
Договорът беше сравнително тежък. Машините бяха на консигнация, но маржът беше нисък – под обичайното. Условието беше в рамките на три месеца да направим минимум 200 000 лв. оборот. И ние се втурнахме да работим. Дадоха ни едно тракторче и обикаляхме от село на село. Обирахме подигравки от местните хора, свикнали на доста по-големи машини. Но с времето те се убеждаваха, че тракторите са добри.
Правехме и експерименти – например натоварихме една „Волга“ с животни на пазара в Съединение и я дърпахме с трактора. Вложихме доста усилия и работата взе, че потръгна. В крайна сметка, за трите месеца, в които трябваше да направим 200 000 лв. оборот – равняващи се на осем трактора – продадохме 58. Така натрупахме малко капитал. Сложихме парите на набирателна сметка, докато се отчетем, и постепенно започнахме да придобиваме някакви икономически знания. След четири месеца си купих една „Лада Самара“.
Първите две години работата вървеше добре. После продажбите започнаха да спадат, започна приватизацията. Появиха се на пазара разпродадени руски и белоруски трактори. Аз самият се заех да продавам около 80 руски трактора от Военния завод – някой беше платил с тях и те не знаеха какво да ги правят. Имах кураж. А и познавах пазара в Пловдивско – там хората са работливи, още по времето на комунизма поддържаха частно земеделие. Бях убеден, че дребното земеделие ще бъде стожерът на икономиката ни. По-късно постепенно дойдоха и разочарованията у хората.
През 1993 година вече бяхме набрали скорост. В онези години нещата не бяха особено регулирани и сделки се правеха всякакви. Но заради договора ни с китайците нямахме такива възможности – и съм благодарен за това. Тогава съпругата ми излезе от майчинство и започна работа при нас. И до днес се шегуваме, че е служител на НАП във фирмата ни.
През 1993 г. все още нямаше комуникации. Пътувах из България, спирах в някое село, влизах в кабинката на местната поща и говорех с офиса. След четири часа спирах в друго село и пак се обаждах. При един от тези разговори ми казаха: „Тука някаква ликвидация имало, хората пишат, и аз писах 300 дка.“ Така беше тогава – хората „пишеха“ ниви. Когато идваше ликвидационният съвет, се представяше един имагинерен списък с n на брой ниви и n на брой декари. Беше 1993 г., а реалната поземлена реформа се случи след четири–пет години. Така започнахме земеделието като съпътстваща дейност.
До 1997 г. вече обработвахме 4000–5000 дка. Бяха трудни години, учехме се от практиката – бавно и постепенно. Но производството беше евтино. Никога няма да забравя, че от реколтата през 1996–1997 г. спечелихме най-много. Пресметнато със сегашните пари, продадохме житото на 25 стотинки, а себестойността му беше 8 стотинки. Тогава хората загубиха парите си в хиперинфлацията по банките, а нашите бяха „заровени“ в земята. И лятото на 1997 г. изведнъж взехме по 100 лв. сегашни пари от декар.
Но през 1998 г. тези имагинерни земи изчезнаха, защото върнаха земята в реални граници. Върнахме се на 1000–1200 дка. Постепенно започнахме отново да набираме земя, а паралелно се занимавахме и с търговия. Не направихме „шашми“ за една нощ, за да стигнем 51% от земеделието и да участваме в САПАРД през 2006–2007 г. Чакахме да стане по естествен начин, но когато това се случи, програмата вече беше приключила.
През 2006 г. търговията изостана, защото китайските трактори не влизаха в проектите, финансирани от ЕС. Нямаха и сертификати и уж бяха забранени. А ние, за разлика от други, спазвахме законите. И именно защото ги спазвахме, постепенно позициите ни в търговията отслабнаха. Междувременно обаче вече бяхме направили около 7000 дка земя в Съединение. Това се оказа моментът, в който окончателно се върнахме към земеделието.
Знам, че тогава много колеги застанаха на входа и на изхода на кооперациите, претопиха ги и ги взеха без пари. Добре е нещата да се знаят такива, каквито са. Ние дори нямахме намерение да постъпим по този начин. Дали причината беше морал, дали възпитание – не знам. Когато кооперацията в Драгомир обяви окончателна ликвидация, обмислях няколко дни ситуацията. В района вече имаше много необработваема земя, обрасла с храсти, а на места и с двадесетгодишни дървета. Написах една обява, че наемам земя, и я залепих на центъра на селото.
На едно доброволно събрание дойдоха около 40–50 души. Казах им: „Започваме да работим на чисто. С кооперацията – каквото било, било.“ Беше март или април 2007 г. Нямах възможност за реколтиране и започнах с подготовка за следващата година. Обясних им, че който подпише договор, за тази година ще получи половината наем. Само за няколко месеца се събраха 4000–5000 дка. После хората ми повярваха и изведнъж станаха 10 000 дка. Така започнахме и ние да се смятаме за земеделци.
Минахме през всички етапи – от наемане на техника до купуването на първото Т-150, после Т-700 втора употреба и комбайни Fortschritt, също втора употреба. Сметката не ни излизаше да купуваме нови машини. Ако друго не бях учил, Excel-а бях усвоил що-годе добре и до ден днешен го ползвам. Той ми показваше ясно, че не можем да си позволим нов комбайн.
Направихме първия си проект през новия програмен период – 2008 година. С него взехме два западни трактора, един комбайн и малко инвентар. Преодоляхме страха от инвестиции. За съжаление в един момент повечето хора в земеделието прекомерно преодоляха този страх. До преди две-три години купувахме машини с голяма лекота – понякога повече, отколкото Excel-а позволяваше. Но тогава виждахме светлина в края на тунела. Когато има оптимизъм, по-лесно поемаш рискове. Както е писал Пауло Коелю: „Господ обича начинаещите“.
През годините някак естествено се вплете и браншовият път. Доволен съм, че съм участвал активно в създаването на Съюза на зърнопроизводителите в Пловдив. Моето мнение е, че бъдещето е в такива формирования. Ние сме тези, които трябва да ги направим читави. Пловдивският съюз беше първата местна асоциация след основателите. Познавах част от тях покрай бизнеса – Красимир Аврамов, Иван Гечев, Светла му памет, Божидар Митов, Кирил Жендов. Ходили сме заедно в чужбина, говорили сме си много, съветвали сме се. Дори мога да кажа, че съм „крал“ от техните знания.
Как стана? През 2006 г. политически емисари започнаха да обикалят селата и уж да правят Консултативни съвети по земеделие, но всъщност по политическа линия. Отидохме, изслушахме ги, но предложихме други правила. Те не ги приеха и ние се възпротивихме. Направихме подписка и внесохме предложение в Общинския съвет, че това не може да се случва по този начин.
През зимата на 2007 г. бях на семинар във Велинград с г-н Йосиф Делгянски и други колеги, но се наложи да се върна за заседанието на Общинския съвет. Така споделих с г-н Делгянски за случая, а разговорът тръгна в посока, че трябва да направим някаква браншова организация, за да не ни използват политически и да не ни мачкат. Тогава г-н Делгянски каза: „И ние в Раковски си мислим същото. Вместо да правим две, да направим нещо силно заедно.“
Събрахме 30-те души, които се бяха подписали срещу Консултативните съвети, и обсъдихме идеята. Така започна всичко. Обадих се на Краси Аврамов, той се ентусиазира и ми изпрати всички техни документи, за да черпя опит. След около два месеца учредихме Съюза на зърнопроизводителите в Пловдив, подадохме молба за членство в Националната асоциация на зърнопроизводителите и някъде в края на лятото на 2007 г. получихме съдебните решения за регистрация. И до днес сме един от най-активните съюзи в Асоциацията.
Винаги съм задавал малко неудобни въпроси – явно е по наследство. Но може би на хората им хареса, че някой казва това, което и те самите мислят, но не смеят да изрекат. Така ме избраха и за председател на НАЗ в периода 2011–2013 г. Тогава правехме доста демократични избори за Управителен съвет. По онова време УС се състоеше от 7 до 9 души през различните периоди. Номинираха се хора от цяла България, имаше дискусии, конкуренция. Имаше истински избор. Това чувство за отговорност и конкуренция ни караше да работим искрено – от сърце и душа. Смятам, че именно по този начин Асоциацията работеше доста успешно.
През 2015 г. колегите, водени от демократично чувство, измениха правилата и всеки председател на регионален съюз по право стана член на УС. Така изчезна състезателното начало и конкуренцията. Работиш, не работиш – ставаш член на УС. Аз лично, а и колегите от пловдивския съюз, смятаме, че това не е добра форма, защото елиминира конкуренцията. Разбира се, този вариант има и своите плюсове, но според мен минусите са повече.
Националната асоциация на зърнопроизводителите ми е дала много и съм ѝ благодарен. И аз съм дал много в работата си за Асоциацията, но и тя ми се е отблагодарила. Не от материална гледна точка – като председател никога не съм се възползвал от положението си, дори напротив, често съм давал лични средства. Но когато работиш в такава структура, кръгозорът ти се променя драстично. Принуден си да четеш много повече, да се информираш, да бъдеш отговорен. Трябва аргументирано да защитаваш каузи, а това изисква сериозна подготовка.
Колкото и да критикуваме Асоциацията, тя в момента няма реална конкуренция, а това не я стимулира да се развива. Няма друга такава организация – и го казвам най-отговорно. А когато няма конкуренция, човек се успива.
Това е. Бяха доста трудни години. С времето се учехме. Моето лично мнение е, че в периода между 2008 и 2022 г. нашият сектор имаше доста добър етап. Това се дължеше на няколко фактора – на европейските програми, които особено в началото бяха много сериозни; на световната конюнктура; и не на последно място – на добрите практики и технологии, които успяхме да изградим през тези години. Когато Путин забрани руския износ на зърно през 2010 г., ние продавахме зърното на 41 стотинки при себестойност около 20 стотинки. С помощта на знанията и опита на екипите и мениджърите в стопанствата нещата вървяха доста добре.
Но в момента, каквато и дисекция да правим на сектора и колкото и да се опитваме да не сме черногледи, положението е доста притеснително. В нашето стопанство никога не сме били само зърнопроизводители. Нашият сеитбооборот винаги е включвал 12–15 култури, но тази година сме ги намалили на 10. А за мен това е сериозно намаление. Много колеги обаче работят само с две основни култури. През повечето време сме имали и малко животновъдство. В определен период гледахме и лозя.
Знаем защо положението в сектора е тежко. Имаме сериозна диспропорция между разходи и приходи. Разходите се увеличиха с много по-голям процент, отколкото приходите. През годините хората успяха да оптимизират производствата си – кой както е могъл. Най-важното е, че всички успяхме да вдигнем добивите, особено при есенно-зимните култури. Вторите култури в последно време не са стабилни. Но дори и в тежки климатични условия добиви от 600 кг пшеница от декар вече са обичайни. Това не е било никога, дори в години с по 1000 литра валежи.
Не винаги обаче успявахме да оптимизираме разходите. А най-големите разходи в земеделието са наемът, амортизациите, фонд „Работна заплата“ и торовете. Тези четири пера формират минимум 70% от себестойността на производството. Но те трудно могат да се променят. Можем да намалим наемите и амортизациите, но това изисква време. Само торовете, дори при оптимизирани норми, са от порядъка на 35–40 лв. на декар. Общо разходите достигат около 140 лв. на декар, така себестойността на един декар в зърнопроизводството е около 180–200 лв.
В земеделието често се правим на мениджъри, но реално нищо не командваме. Управляваме едни 40–50 лв. на декар. А и в горивата – какво точно управляваме? Малко е влиянието ни върху технологията. Добивите едва ли вече можем да увеличим значително – технологиите са горе-долу ясни. Останаха различните видове минимални обработки.
Намалени обработки в нашето стопанство въвеждаме от преди 7–8 години. В тази посока тръгнахме още преди 20 години. Но не защото много разбирахме от микробиологията на почвата, а по чисто практически причини – работехме по-бързо, с по-малко разходи и по-ниска амортизация. Още преди 18 години преминахме на стърнищни култиватори. Постепенно започнахме да оставяме сламата на полето, просто защото не намерихме предприемачи, готови да изпълняват условията ни – 24 часа след жътва да са я прибрали и в мокро време да не влизат в блоковете. В един момент, чисто емоционално, се отказахме от тях и пуснахме сечката на комбайните. Така целият растителен остатък започна да остава на полето. Интуитивно изпълнихме две от основните условия на минималното земеделие – да разрохкваме почвата по-малко и да оставяме целия растителен остатък на полето.
Ходихме и на конференции по но-тил в Киев. Там колегите са доста по-напред в това отношение – имат условията и са започнали още преди 20 години. Имат и много литература, която едва събирахме в куфарите на връщане. Смятам, че в България има не повече от 50–100 души, които разбират достатъчно от тази технология, и ние гледаме да стоим близо до тях.
За съжаление, у нас трудно се формира земеделска общност. Ние обичаме черно-белите неща, а те рядко са такива. Във физиката, както и в живота, преобладава сивото.
Искаме или не искаме, ще се принудим да оптимизираме още повече земеделието. Пътят е този – чрез овладяване на минималните обработки в различните им подвидове и чрез оптимизиране на торовите норми трябва да въведем микробиология. В нашето стопанство работим много в тази посока. Преди години във всички агрономически учебници пишеше, че на пшеницата трябва да се внесат 20–25 кг NPK. При сегашните цени това е от порядъка на 25–30 лв. Ние постепенно намалихме – на 12, на 10, на 8 лв. на декар, а резултатите са същите или малко по-добри. Тази година ще внесем 5 кг, но ще добавим 3 кг органика. Тя е на цената на тора, но е по-добре органика, отколкото химия. Другото е трудът. В нашето стопанство и аз, и синът ми, и племенникът участваме доста пряко във всички операции, но мисля, че ще се наложи да участваме още по-пряко.
Другите две важни неща са напояването и сдружаването. Много се говори за напояването. Ние през всичките си 33 жътви сме поливали царевицата. Смея да твърдя, че съм един от хората с доста опит в тази посока. Само това лято със сина ми вложихме около 100 дни личен труд само за поливане. До ден днешен поливаме 15–20% от земите и това е едно от нещата, които ни спасяват. Но как ще принудим държавата да има и стратегия за напояване, и тактики за изпълнението ѝ – не виждам. При нас все още има поливно земеделие, но то е много трудно. Стига се до война между земеделците, между секторите, между областите.
Другото нещо, което волю-неволю ще трябва да направим с колегите, е да се поспрем малко в надпреварата един с друг и да помислим за някаква форма на обединение. Няма да използвам думата „коопериране“, защото е придобила негативно звучене, но става дума за реални общи действия – наречете го както искате. Първо обаче трябва да се промени нормативната база. Ето пример – Сдруженията за напояване пострадаха от лошо написан закон и не можаха да заработят. Пак се стигна до някакви семейни истории, които трудно защитаваха правата си.
Кооперирането може да бъде по различни теми. В България пропуснахме момента да създадем истински кооперативи като икономически сдружения. А вече различните мащаби на производителите – и като размер на стопанствата, и като начин на мислене – правят процеса почти невъзможен. Но въпреки това трябва да намерим определени малки цели, които да постигаме заедно. Ако по програмите се дадат реални стимули за групи производители и ако се пресече, доколкото е възможно, шуробаджанащината, може би хората ще си кажат: „Ами нека да направим едно общо малко предприятие за една алтернативна култура.“
Всеки от нас се опитва да търси някакви решения. Ние например се опитваме да гледаме лен. Намерихме пазар, но купувачите искат 0,01% чистота. Има машини за прибиране на културата, които позволяват да се доближим до тази чистота. Но за отделен производител, който пробва нишова култура на малки площи, е невъзможно да си я позволи. Рискът винаги трябва да бъде разпределен. А сдружаването е именно начин за това.
При нишовите култури тук-там има пазар. През последните десетилетия се научихме да работим с борсови култури – по-сладко е. Но в моменти като сегашния, когато сме ликвидни на много ниско ниво, какво правим? Или хленчим, или търсим решения. А пътищата за решения, според мен, са два. Първият е напояването във всичките му аспекти – от законодателството, през стратегиите и инфраструктурата, до водните сдружения. И, разбира се, правилното управление на водните ресурси. Вторият е прилагането на общи усилия във всякаква посока. За да се случи това, трябва да комуникираме и да споделяме.
Преди мислех, че на сина ми ще му е по-лесно в земеделието, но вече не съм сигурен. Хубавото е, че той е много грамотен в земеделието и работи рамо до рамо с мен, както и абсолютно цялото ми семейство. Това ме радва. Не сме най-голямата и богата фирма в земеделието, но и никога не сме си поставяли такива цели. Някои колеги си поставиха прекалено големи и амбициозни цели – част от тях ги постигнаха, други не. Ние обаче винаги сме залагали на стабилността, устойчивото развитие и еволюцията. Може би защото сме хора, израснали със собствени усилия и усилията на семействата ни, никога не съм си поставял свръхамбициозни цели. Трябва да имаш цели, но няма как всички да станем Мъск или Рокфелер. А и не е необходимо.
Моята история в земеделието
В този сектор има много гласове, но малко лични истории. Говорим за политики, за програми, за пари – рядко за пътя. Този, който е минал човекът, преди да стане „председател“, „директор“ или „фермер“. И точно този път започваме да следваме в новата ни рубрика.
„Моята история в земеделието“ няма да бъде рубрика за интервюта. Ще бъде място за първо лице. Не за формални отговори, а за разкази. Защо избрах този сектор? Какво ме задържа в него, когато е било трудно? С какво се гордея, без да се налага да го обяснявам? За какво още не съм се отказал да мечтая?
Ще даваме думата на хора, които обикновено говорят само когато трябва. Но когато говорят – тежи. Няма да ги питаме какво мислят за други. Ще ги питаме за себе си. Защото всяко земеделие започва с човек.
