Окрупняването в земеделието не е български феномен. То е глобален процес, който следва икономическата логика: когато една дейност изисква големи инвестиции, ниски маржове и постоянна нужда от иновации, тя се движи към концентрация. Това е видимата картина в земеделието от десетилетия – от САЩ до Източна Европа. В САЩ, например, от началото на XX век до днес делът на хората, заети в сектора, е спаднал от 90% на под 4%. Земята и производството са концентрирани в много малък брой стопанства. Причината не е морална, а структурна.
Окрупняването е естествен процес в земеделието, както във всеки изключително капиталоемък бизнес с нисък марж и изключително висок темп на индустриализация и иновации. Като бизнес, земеделието следва логиката на индустриален капитал, а не на социална справедливост. И тук възниква сблъсъкът: не между добри и лоши, а между две напълно различни логики. Едната търси ефективност, мащаб и реално производство на храна. Другата – социално присъствие в селските райони. И двете струват пари. Но не водят на едно място.
Сблъсъкът между две реалности
В българското земеделие, особено в животновъдството, този сблъсък е видим. Едни фермери говорят за пазар, себестойност, производство и обеми. Други – за това как да се задържат хора в селата, как да има местна храна, как да се поддържат семейни ферми. И двете страни са прави – в своя контекст. Просто гледат към различни цели.
Едните мислят в рамките на бизнес логика: ако една ферма не произвежда достатъчно, за да се издържа – тя не е устойчива. Другите мислят в социална логика: ако селото остане без хора, дори най-ефективната ферма губи среда. Тези два подхода не се отричат взаимно, но трудно съществуват в една и съща стратегия. Особено при ограничени ресурси.
Могат ли малките ферми да произвеждат храна?
Въпросът не е дали малките ферми са важни. А дали са устойчиви – и при какви условия. Защото да, има примери в Европа, а и в България, където малки ферми реално произвеждат храна. Но това се случва само ако са изпълнени няколко конкретни условия: нишов пазар, директна продажба, коопериране, регионална логистика и преработка. Най-успешните малки ферми продават директно или през фермерски платформи, кооперативи, или в кратки вериги. Те не могат да се конкурират на международния пазар, но могат да пазят местното.
Да, кооперирането също е форма на индустриализация – просто на следващо равнище. То е начин малките да използват част от предимствата на големите, без да губят контрол над земята и идентичността си. В Швейцария и Австрия това е част от официалната политика: малки, но обединени ферми, които работят с регионална логистика, устойчиви практики и директна връзка с пазара.
В България такива примери съществуват, но са изолирани. Най-често тези ферми работят въпреки системата – не чрез нея. Те се справят с директна продажба, с лични усилия, с висока степен на самоучастие. Това е икономика на ръба – но със смисъл. Защото такава ферма пази не само земята, но и знанието за нея.
Тази пропаст ясно подчертава нещо, което мнозина в сектора знаят от опит: малките ферми са критично важни за общностите и културното наследство, но икономическият двигател на земеделието е концентриран в сравнително малък брой по-големи стопанства. Те произвеждат храната, движат инвестициите, създават заетост по веригата. А те също са под натиск – с цени, с износ, с пазарна концентрация. Нито едните, нито другите имат лесно бъдеще.
Политическият избор, който никой не прави
Истинският сблъсък е политически, не аграрен. Кое ще субсидираме: хората – или храната? В момента политиката се опитва да поддържа и двете, но и земята, и бюджетът знаят, че това не е вярно. Един модел търси устойчиво производство с ниска цена на тон. Другият – социална политика през фермерска фасада. И когато няма ясно решение, парите отиват в мъгла, а резултатът е фалшиво присъствие: хора, които живеят в селата, но не работят земята; ферми, които съществуват на хартия, но не произвеждат реално.
Някой трябва да реши: ще субсидираме хора, или ще субсидираме храна. Засега се правим, че можем и двете. Но не много успешно. Има все по-малко храна, и все по-малко хора.
