Различни прагове, различни разкази
Разбирането за структурата на земеделието в ЕС изглежда като въпрос на данни. Но всъщност е въпрос на избор – какъв праг ще зададеш, кого ще броиш и с коя картина ще работиш. И този избор има последствия – в политиката, в субсидиите, в начина, по който се мисли бъдещето на сектора.
Алан Матюс, утвърден експерт по Общата селскостопанска политика, показва как един и същ аграрен сектор може да изглежда по коренно различен начин – в зависимост от статистическите прагове, които използваме. Статистиката не лъже, но рамката, в която е подредена, променя смисъла.
Брой срещу тежест: разликата между присъствие и влияние
През 2020 г. в ЕС са преброени 9.1 милиона земеделски стопанства. Но ако броим само онези, които генерират 99% от общата аграрна продукция – броят пада до 6.4 милиона. Почти 3 милиона стопанства остават извън основната картина. Те не изчезват, но не влизат в сметката, когато се моделира политиката. Това променя разказа.
Румъния е показателен пример. При пълно броене тя представлява 31.8% от всички земеделски стопанства в ЕС. Но ако погледнем само продуктивните стопанства – делът ѝ пада до 15.5%. Изведнъж най-големият играч на хартия става второстепенен участник в реалната картина.
България – вътре в числата, но извън ядрото
България попада в същата категория. Според данните, делът на малките, слабо продуктивни стопанства е висок. Те не покриват минималните физически прагове и често влизат в статистиката само по време на десетгодишното преброяване. С други думи – официално присъстват, но не участват в анализа, на който се базира Общата селскостопанска политика.
Тези прагове са определени в Регламент (ЕС) 2018/1091. Всяка държава трябва да осигури статистическо покритие на поне 98% от използваната земеделска площ (UAA) и 98% от животинските единици (LSU). За целта се използват физически прагове: например 5 ха земя, 10 говеда, 1000 птици.
Много държави прилагат по-ниски прагове. Полша използва праг от 1 ха, Австрия – 3 ха, Гърция – едва 0.1 ха. Това е инструмент, чрез който можеш да включиш или изключиш цели групи стопанства. България също занижава праговете, за да покрие изискванията, но въпреки това остава с висок дял „подпрагови“ единици – стопанства, които не участват в модулните изследвания, не влизат в анализа на работната сила, напояването или инвестициите.
Къде минава линията – и кой я чертае
Разликата в статистическата картина не е само резултат от националните структури – тя е и функция на регламентите, които определят какво се брои. В Регламент (ЕО) 1166/2008 задължително се включват всички стопанства с над 1 ха земя. Но след влизането в сила на Регламент (ЕС) 2018/1091 тази граница отпада – държавите трябва да покрият 98% от използваната земеделска площ и животинските единици, но вече имат по-голяма свобода как да го постигнат.
Това води до разнородни подходи. Някои страни – като Германия и Швеция – използват по-високи прагове от определените минимални. Други – като Гърция, Полша, Австрия – прилагат значително по-ниски прагове. Това не е просто технически избор. Това е стратегическо решение за това кои стопанства ще участват в анализа – и кои не.
Допълнително, не всички включени стопанства попадат в модулите, които изследват работна сила, напояване, икономически дейности. Само тези, които надхвърлят физическите прагове, участват в модулната част от статистиката. През 2020 г. някои държави – включително Испания, Литва и Словения – не събират модулни данни от малките стопанства, дори когато ги включват в основната рамка.
Последицата е ясна: ако едно стопанство не е част от модулите, то изчезва от анализите, които се използват за планиране на политики. Това важи особено за теми като работна сила и напояване – ключови в контекста на зеления преход и адаптацията към климатичните промени.
Според данните:
– Само 67% от преброените стопанства влизат в „ядрото“ (т.е. покриват праговете); – Те обаче покриват 98% от земеделската площ и 99% от продукцията; – Останалите 33% – малки, често семейни, полусамозадоволяващи се стопанства – не участват в политическото моделиране на сектора.
Тези стопанства са реални. За много домакинства са източник на храна и сигурност. Но в анализа ги няма. А ако нещо не се брои – то не се финансира. И не се включва в стратегиите.
Загубата не е просто числова
Между 2010 и 2020 г. броят на стопанствата в ЕС намалява с 25%. Но спадът в „ядрото“ е само 19%. Това показва, че изчезват най-малките, най-уязвимите. Тези, които така или иначе не влизат в политическия фокус. Парадоксът е, че загубата им се отчита статистически, но не поражда институционална реакция – защото никога не са били част от анализа.
Защо това има значение
Когато казваме, че в България има стотици хиляди земеделски стопанства, въпросът не е колко са. А колко от тях участват реално в земеделската икономика. Колко от тях са в данните, които Брюксел гледа. И колко остават невидими – в сянка на системата.
Това има пряко значение за начина, по който се планира аграрната политика у нас. Според преброяването от 2020 г. в България има приблизително 132 хиляди земеделски стопанства. Но когато се приложи филтърът за физическите прагове, броят на тези, които влизат в „ядрото“, е значително по-малък – около 76 хиляди. Те покриват близо 98% от използваната земеделска площ у нас, докато останалите – над 40% от стопанствата – обработват под 1 ха. Същите тези малки стопанства не участват в модулите за анализ на работната сила, напояването или инвестициите.
Това води до стратегически риск. Ако националната политика се основава на номиналния брой регистрирани ферми, без да отчита кои от тях имат реален икономически принос, субсидиите и интервенциите може да не стигат до онези, които на практика формират сектора. Данните показват, че България е сред страните с най-висок дял на подпрагови стопанства в ЕС – заедно с Румъния и Латвия. Това изкривява разказа за българското земеделие – като брой сме видими, но като производствена маса сме периферни.
България има интерес да познава ясно реалната си аграрна структура – не само като брой, а като икономически принос. Това включва прецизно профилиране на стопанствата, оценка на тяхната производителност, пазарна ориентация и нужди. Без тази картина всяко планиране е в най-добрия случай неточно, а в най-лошия – неработещо.
Матюс казва внимателно: политическият дебат трябва да се фокусира върху „ядрото“ – върху онези, които изграждат сектора. Това не е пренебрежение към малките, а разбиране за това откъде започва стратегическото планиране.
Изводът не е емоционален, а аналитичен: аграрната политика се моделира върху базата на тези стопанства, които покриват статистическите прагове. Именно те формират онзи мащаб, върху който се проектират субсидиите, инвестиционните мерки и стратегическите приоритети на Общата селскостопанска политика. Всичко извън това ядро – колкото и социално значимо да е – остава извън полезрението на политиката. И следователно – извън нейната логика.
Не е важно просто колко стопанства има – важно е кои влизат в сметката, когато се прави политика. Защото само те получават внимание, средства и стратегия. Всички останали – дори и реални – остават в графата „незабелязани“. А невидимото не се защитава. ОСП е стратегическа игра – данните са фигури. Който знае как да ги подрежда, не просто разбира процесите – той ги направлява. Който контролира прага, контролира наратива. Ако искаш да покажеш „проблем“, занижаваш прага. Ако искаш да покажеш „сила“, ограничаваш до ядрото. И двата наратива са верни. Но те водят до различни политики.
Например, Румъния не е аграрна сила – просто брои различно Със 31.8% от всички стопанства в ЕС, Румъния изглежда като „земеделски колос“. Но когато видим само продуктивните – пада до 15.5%. Урок: Бройката не е сила. Присъствието в таблица не значи тежест в процес. България е в сянката на този капан. България е в същата група като Румъния и Латвия – с много „стопанства под прага“. В европейската картина ни има като бройка, но не и като сила. Страната изглежда „с аграрен потенциал“, но всъщност става ясно, че реалната структура е фрагментирана, нископроизводителна и често статистически маргинална.
