Защо най-добре оборудваното стопанство в България може да фалира — и какво има на запад, което тук липсва от тридесет години
Числата излязоха през декември 2025 година, в секторен анализ на Комисията за защита на конкуренцията. За петте години между 2020 и 2025 в България стопанствата с крави майки са намалели със 66 процента. С овце майки — с 67 процента. С кози — със 70 процента. Това не е тенденция. Това е срив.
Същевременно българското земеделие през последните години е получило няколко милиарда евро от Общата селскостопанска политика. Има стопанства с най-модерно европейско оборудване, с управители от Дания и Холандия, с биосигурност, която удържа при последната епидемия от африканска чума по свинете. Има наследници с университетски дипломи от Лондон, Единбург, Портсмут. И въпреки това — секторът се свива по-бързо, отколкото в почти всяка друга европейска държава.
Разликата между нас и запада не е в труда. Не е в субсидията. Не е в оборудването. И не е дори в образованието. Разликата е в нещо, което рядко се назовава, защото е невидимо — в това, какво всъщност наследява един фермер, когато наследи стопанство.
Земя, машини, дългове — и нищо повече
Когато един френски фермер наследи стопанството на баща си, той наследява земя. Това е очевидното. Но земята е най-малката част от наследството.
Той наследява и членство в кооператив, който съществува от деветнайсетото столетие, и в който участието е безусловно — баща му го е членувал, дядо му също. С това членство идва право на пазар, гарантирана цена в определени граници, споделена изкупваща сила, достъп до споделена преработка. Той наследява клиентска база — изкупвачи, които познават стопанството, познават качеството, познават графика на доставките. Наследява кредитна история, която прави банковото финансиране достъпно при по-добри условия. Наследява техническо знание, натрупано в семейството за три-четири поколения, което не се учи в университет, защото никой не го преподава. Наследява връзка с местен преработвател — мандра, кланица, винарна — която работи с фамилията от десетилетия. И най-важното, той наследява име — традиция на качество, за която клиентите плащат премия, без да я обсъждат.
Това са нематериални активи. Те не са вписани в имуществения акт. Те не се облагат с данък наследство. Но те струват повече от земята. Защото без тях земята е просто хектари — суровина без пазар, без скелет, без застраховка срещу провал.
Българското стопанство наследява земя. Машини. Дългове. И това е всичко. Нематериалните активи — мрежите, доверието, репутацията, кооперативната принадлежност, връзката с преработвателя — бяха унищожени два пъти през двадесетия век. Веднъж между 1945 и 1958 година, когато частното земеделие беше национализирано и колективизирано. Втори път между 1990 и 1995, когато колективното земеделие беше разглобено по закон. Това, което остана след втория удар, беше гола имуществена позиция — земя, върната по реституция, без съпътстващата инфраструктура, която я прави продуктивна.
Третото поколение фермер у нас не наследява институционална тежест. Наследява пустош, в която сам трябва да строи всичко.
Сто и петдесет години търпение
Холандският млекопроизводител, който днес доставя на FrieslandCampina, е част от кооператив, основан през 1871 година. Сто петдесет и пет години непрекъсната институционална история. Кооперативът днес е собственост на 14 183 фермери от Холандия, Белгия и Германия. Годишните му приходи са 12,9 милиарда евро. Той е сред пет най-големи млечни компании в света. И всеки евроцент печалба се връща към фермерите-собственици.
Датският колега доставя на Arla — кооператив, чиито корени стигат до 1881 година в Швеция и 1882 в Дания. Днес 8 500 фермери от седем европейски държави го притежават съвместно. Четвъртият най-голям млекопроизводител в света по обем мляко. Когато Arla преговаря с веригите в Европа, тя не преговаря като производител. Преговаря като международна корпорация.
Тези структури не са създадени от държава. Не са спонсорирани от Брюксел. Не са резултат на държавна политика. Те са създадени от самите фермери — местни хора, които в 80-те години на деветнайсетото столетие са разбрали, че единичният производител няма пазарна сила, и че колективното притежание на преработката и логистиката е единственото, което може да я създаде.
Тази идея — фермерите да притежават съвместно това, което преработва и продава тяхната продукция — е растяла бавно. Първа местна кооперация. Втора. Сливания на регионално ниво към края на деветнайсетото столетие. Национално ниво в средата на двадесетото. Транснационално ниво в началото на двадесет и първото. Това е сто и петдесет години търпеливо натрупване. Не може да се повтори за десет.
В България същият процес започна в 30-те години на двадесети век и беше прекъснат със сила в 50-те. Започна отново след 1989 и беше потиснат повторно — не със закон, а с политически избор. Парите от реституцията отидоха в индивидуални собственици, а не в кооперативи. Парите от ОСП — също. Резултатът е, че над 90 процента от млякото в България се изкупува индивидуално от частни компании. Производителят остава сам срещу всеки купувач. Това не е пазар. Това е асиметрия.
Финансова инфраструктура, която не съществува
Френският зърнопроизводител може да хеджира цената на пшеницата си шест месеца напред на Euronext Paris. Германският свиневъд може да фиксира цената на следващото си тримесечие в EEX Leipzig. Холандският зеленчукопроизводител има достъп до пазара на Royal FloraHolland, който функционира като клирингова къща за стотици производители — преди стоката да е напуснала полето, цената вече е определена и гарантирана.
Тези инструменти не правят фермера богат. Те правят нещо по-важно — те превръщат един лош сезон в тримесечие, а не в край. Защото когато цената е хеджирана, производителят знае при каква цена ще продаде, дори ако пазарът се срине. Лошият сезон тогава е загуба, не банкрут.
В България няма функциониращ фючърсен пазар за земеделска продукция. Българската стокова борса е формална и неликвидна. Банките не познават риска на хеджираните позиции и затова не финансират по-сложни инструменти. Застрахователите не предлагат продукти с реална покривна функция — застраховките за реколта в България са или формални, или прекалено скъпи. Резултат: едно лошо тримесечие у нас не е тримесечие. То е край.
Това не е глобална несправедливост. Това е липса на инфраструктура, която на запад се е изграждала постепенно — от 30-те години на двадесети век за фючърсните пазари, от 70-те за съвременните хеджиращи инструменти, от 90-те за специализираните застрахователни продукти. Българската финансова система не познава тази инфраструктура, защото не е имала за какво да я познава — нямаше пазар, който да я изисква. Сега пазарът я изисква. Но институционалното знание липсва.
Когато капитал не се превръща в производителност
Има още един пласт, който си струва да се види ясно. И на запад, и у нас фермерите получават директни плащания от Общата селскостопанска политика. Разликата не е в сумата на хектар — там разликите са значителни, но обясними. Разликата е в какво представлява тази субсидия за стопанството.
Във Франция директните плащания са около 25 процента от чистия доход на средното стопанство. Стопанството работи и без тях — субсидията е добавка, която поддържа доходност на определено равнище, но самата структура е жизнеспособна. В България директните плащания са 60–70 процента от чистия доход при зърнопроизводството, и над 80 процента при някои сектори. Това означава, че стопанството не оцелява без субсидията. Без нея не би съществувало.
На пръв поглед това звучи като предимство — повече помощ, по-голям дял. Не е. То означава нещо съвсем друго. Че капиталът от ОСП у нас не се влива в производителност, а в рента. Изкупува се земя — често от едни и същи играчи. Поддържа се статуквото. На запад същият капитал, заради по-малкия си дял в дохода, отива в инвестиции в технологии, преработка, експортни мрежи, иновации. У нас отива в това стопанството просто да съществува от една година в следваща.
С други думи, субсидията на запад надгражда жизнеспособен сектор. У нас тя поддържа жив сектор, който без нея не може да съществува. Това е принципно различно. И обяснява защо тридесет години европейски пари не са довели до конкурентоспособност, а до зависимост.
Защо именно животновъдството
Сривът, с който започна този текст — 66 до 70 процента изчезнали стопанства за пет години — не е случайно концентриран в животновъдството. Той е симптом точно на тънкостта, която описахме. Защото животновъдството изисква най-много нематериален капитал. То не може да се вкара в едногодишен производствен цикъл като зърнопроизводството. Не може да се хеджира лесно като пшеницата. Изисква постоянни доставки на фураж, постоянни преработватели, постоянно ветеринарно обслужване, банка, която разбира, че кравата носи мляко дванайсет години, а не една.
Когато тази инфраструктура липсва, животновъдството е първо, което се срива. Зърнопроизводството издържа по-дълго, защото има поне минимална борсова цена като референция и поне минимални инструменти за хеджиране. Животновъдството няма нищо. Затова изчезва.
Председателят на КЗК Росен Карадимов формулира това директно: „Това означава, че всичко, което ядем, е внос. А ние практически нямаме контрол върху неговото ценообразуване.“ Това не е политическа теза. Това е оперативна констатация на регулатора. И тя е пряка последица от това, че нематериалният капитал, който държи животновъдството в Холандия или Дания, у нас не съществува.
Защо тридесет години не стигат
Тук стигаме до най-неудобната част от въпроса. Защо след тридесет години преход, след европейско членство, след десетки милиарди евро от ОСП, средата у нас все още е такава?
Отговорът е, че нематериалният капитал — мрежите, доверието, кооперативните навици, секторното знание — не се изгражда със закон. Не се купува със субсидия. Не се внася от консултант. Той се натрупва във времето, чрез повторни взаимодействия между едни и същи хора, които оставят след себе си правила, очаквания, репутации. Това натрупване изисква приемственост. Когато приемствеността бъде прекъсната — със сила, както стана в 50-те, или политически, както стана в 90-те — натрупаното изчезва. И започва ново броене от нула.
Тридесет години са много за един човешки живот. Но за изграждане на доверителна мрежа в цял сектор не са. Холандският кооператив е градил предприятия и репутации в продължение на четири поколения, преди да стане сила, която диктува условия на веригите. Българското земеделие след 1989 г. е едва във второто си поколение. И то във второ поколение, в което първото беше принудено да преоткрива всичко — без институционални прецеденти, без секторни асоциации с реална тежест, без банки, които разбират бизнеса, без обучение, което да предава трупано знание.
Затова и най-добре подготвеният наследник на три поколения земеделци у нас може да се окаже сам — не защото е лош фермер, а защото никой не построи около него това, което около холандския фермер строяха сто и петдесет години.
Какво следва
Възстановяването на нематериалния капитал е работа за десетилетия, не за мандати. То не започва със закон срещу спекула. Не започва дори с по-висока субсидия. Започва с по-скучни неща — с реално работещи кооперативи, в които членството дава пазарна сила, а не само административен статут; с борси за земеделска продукция, които имат ликвидност, а не само сграда; с банкови продукти, които разбират цикъла на животновъдството; със застраховки, които плащат, когато стане беда; с междубраншови споразумения, в които производител и преработвател се познават и работят дългосрочно.
Тези неща не носят политически дивидент в един мандат. Затова никой не ги започва. И затова всяка година закъснение е още една година загубена — година, в която 70 процента от стопанствата с кози не оцеляват, в която най-добре оборудваният свинекомплекс в страната работи на загуба, в която третото поколение фермери открива, че образованието в Лондон не помага срещу средата, която го заобикаля.
Българското земеделие не страда от лошо разбиране. То страда от тънкост на средата празнота между производителя и пазара. И докато тази празност остане неназована, всички закони — за справедлива цена, за регистър на цените, за нелоялни практики — ще удрят по симптомите, а не по причината.
Причината е, че фермерът у нас наследява земя, машини и дългове. И трябва сам, в рамките на един живот, да изгради всичко останало. Това не е възможно. И всеки, който го е опитал, го знае.
