Защо Брюксел не може да обяви открито нито една от двете реални алтернативи — и какво следва от това за българското земеделие
На 16 юли 2025 г. Европейската комисия представи предложението си за многогодишната финансова рамка на ЕС за периода 2028–2034 г. — общо 1 763 милиарда евро в цени 2025 г., равняващи се на 1,26% от брутния национален доход на Съюза. В пакета е включена и архитектурата на новата Обща селскостопанска политика. На 29 април 2026 г. Европейският парламент гласува своята позиция — настоява за 1 932 милиарда евро общо и за 385 милиарда евро самостоятелен бюджет за ОСП. Между двете предложения сега текат най-сложните бюджетни преговори от началото на еврозоната.
Българската аграрна общност получава тази информация през новинарски заглавия с цифри, които се менят всеки месец, и през изявления на министри, които обещават „да защитят националния интерес“. Реалното съдържание на предложението обаче не е в цифрите. То е в архитектурата — и архитектурата казва нещо много по-важно от размера на бюджета.
Тази статия стъпва върху анализите на проф. Алан Матюс от Trinity College Dublin, публикувани в осем последователни поста между юли 2025 и април 2026 г. на блога capreform.eu. Матюс е почетен професор по европейска селскостопанска политика, бивш президент на Европейската асоциация на аграрните икономисти, и работи по бюджетните преговори на ОСП от 1992 г. насам. Неговите наблюдения за текущия пакет са най-внимателно изграденият анализ, който има в публичното пространство — и същевременно почти не присъстват в българския информационен поток.
Това, което се вижда в неговите анализи, събрано и претеглено, е една по-голяма картина: сегашната реформа на ОСП няма централна организираща идея. Тя има архитектура — но архитектурата е създадена, за да крие, не за да решава.
Противоречие, което не се обяснява
На повърхността пакетът се представя в три ключови думи: гъвкавост, опростяване, интеграция. Държавите членки ще получат повече свобода да решават как да разпределят европейските пари. Фермерите ще имат по-малко административни задължения. Земеделието, кохезията и развитието на селските райони ще се обединят в общ Национален и регионален партньорски план — един национален документ вместо три.
Това е официалната рамка. Думите на еврокомисаря по земеделие Кристоф Хансен и на председателя на Комисията Урсула фон дер Лайен се движат около тези три понятия. Зад тях обаче стои числова картина, която не съвпада със заявената посока.
Сравнението е следното. В сегашния период 2021–2027 г. предварително разпределената сума за ОСП — тоест парите, които всяка държава знае предварително, че ще получи — е 387,8 милиарда евро в текущи цени. В предложението за 2028–2034 г. гарантираната („ringfenced“) сума за директна подкрепа на доходите на фермерите е 295,7 милиарда евро — спад от 24% в номинални цени. В реални цени, при инфлация от средно 5% годишно за земеделските вложения, реалната покупателна сила пада с над една трета.
Когато Хансен е разпитан по този въпрос на заседание на Комисията по земеделие на ЕП на 16 юли 2025 г., той отговаря, че намалението не означава по-малко пари в джоба на фермера, защото „други ОСП-разходи, които не отиват директно при фермерите“, сега ще се финансират извън ringfenced частта. Матюс прави сравнение от вида „равен на равен“ — изключва несравнимите части — и показва, че реалното номинално намаление е около 15%, не 24%. Но 15% е все още значително намаление, не „същата сума“.
Тук започва противоречието. Комисията твърди, че бюджетът може да остане същия или дори по-голям — ако държавите членки решат да го допълнят. Защото освен гарантираните 295,7 милиарда евро, държавите имат възможност да прехвърлят пари за ОСП от друго свое национално перо в общия план — т.нар. „неотбелязани ресурси“. Брюксел дава минимума. Държавата сама решава дали да добави отгоре.
Това не е „същият бюджет, само по-гъвкав“. Това е прехвърляне на политическата отговорност за намалението от Брюксел към националните столици. Брюксел вече няма да обяснява защо бюджетът за фермерите е по-малък. Отговорът ще бъде „вашето правителство така е решило“.
Това е първото и най-важно противоречие в пакета. Заявената гъвкавост е техника за прехвърляне на риск.
Втората несъстиковка: активни производители и плащане на хектар
Хансен повтаря в публичните си изявления една и съща формулировка: „В следващата ОСП подкрепата трябва да е насочена към тези, които активно произвеждат храна.“ Това е реторичен жест към един факт, който Матюс показва в данните си — в ЕС има около 300 000 истински производители на храна, които генерират над 80% от земеделската продукция, и още 8,5 милиона „опашка“ от малки стопанства с минимален принос към производството, но получаващи дял от бюджета на ОСП.
Ако целта е насочване към активните производители, инструментът „плащане на хектар“ е грешният. Това е инструмент, който се капитализира в цената на земята — тоест увеличава активите на собственика на парцела, не приходите на оператора, който произвежда. В българския случай това е особено ясно: над 70% от обработваемата земя в страната е под аренда, и плащанията текат към арендатора, но ефектът се качва в рентата.
Пакетът за 2028–2034 г. запазва инструмента. Въвежда минимална граница от 130 евро на хектар и максимална от 240 евро на хектар. Това стеснява диапазона, но не променя природата на инструмента. Тоест официалната цел — насочване към активни производители — противоречи на основния инструмент, който остава.
Това не е новост на текущата реформа. Това е продължение на 30-годишен парадокс, който започва с реформата на МакШери от 1992 г. Тогава за първи път плащанията се отделят от количеството произведена продукция („декуплинг“) и започват да текат на база на обработваната площ. Целта тогава беше да се преодолеят излишъците от 80-те години — „маслените планини и винените езера“. Целта беше постигната. Но беше въведен инструмент, чиито странични ефекти — капитализация в цената на земята, концентрация на плащанията при по-големите стопанства, бариери за нови играчи — се оказаха по-силни от прякото му действие. И не са разрешени до днес.
Сегашната реформа не разрешава този парадокс. Тя го камуфлира с реторика за „активни производители“, при положение че инструментът, който се запазва, по математическата си природа не може да подкрепи активния производител, а собственика на земята.
Третото — счетоводната магия
В предложението на Комисията фигурира нов инструмент — Catalyst Europe — с индикативен бюджет от 150 милиарда евро. Той се представя като „инструмент за реформи и инвестиции“. В реалност това е преход от грантове към заеми.
Разликата е принципна. Грантът е разход на ЕС-бюджета — Брюксел дава пари, които не очаква обратно. Заемът е извън таваните на бюджета, защото се обслужва от държавата получател. Тоест 150 милиарда евро „подкрепа“ чрез заем не утежняват общия ЕС-бюджет, но утежняват националните бюджети, които ще ги вземат и ще ги връщат.
Това позволява на Комисията да представи общия пакет като 1 763 милиарда евро — но истинската тежест за европейските данъкоплатци е по-малка, защото значителна част от тази сума е „назаем“, не „даром“. Грантовият елемент намалява в полза на заемния елемент. Това е счетоводна архитектура, не стратегия за земеделието.
За страни като Германия, Холандия, Франция, Дания — където фермерите са капитализирани, работят с банки от десетилетия, имат натрупани активи срещу които могат да поемат дълг — този преход е почти безболезнен. За българския сектор, който е структуриран върху зависимост от субсидията като компонент на дохода — където за зърнопроизводител над 40% от приходите идват не от пшеницата, а от плащането на хектар — преходът от грант към заем е шокова терапия. Стопанството вече няма да се оценява по чертане на площи. То ще се оценява по банкируемост — по способност да обслужва дълг. Това е напълно различен критерий, и българската администрация няма опит, нито инструменти, да го управлява.
Защо има противоречия: трите натиска
Тези три противоречия не са грешки на пакета. Те са симптоми. Симптоми на това, че Комисията е била подложена на три едновременни натиска, които вървят в различни посоки, и резултатът е архитектурно решение, което се опитва да задоволи и трите, без да предложи стратегическо решение по нито един.
Първият натиск е бюджетен. През 2028 г. започват плащанията по дълга от Next Generation EU — заемът от 750 милиарда евро, отпуснат през 2020 г. за възстановяване от ковид. Само обслужването на лихвите по този дълг ще погълне 0,11% от БНД на ЕС годишно — почти една десета от целия таван на ЕС-бюджета (1,38% от БНД). Тези пари трябва да дойдат отнякъде. И най-големият бюджетен резервоар в исторически план е ОСП.
Същевременно държавите членки са в по-тежко финансово състояние от 2020 г. Полша одобри бюджет с дефицит от 6,8% от БВП за 2026 г., главно заради разходи за отбрана. Франция върви към подобни цифри. Германия е в осма поредна година със стагнация. България очаква дефицит над 7%. Никой няма апетит за по-високи вноски в ЕС-бюджета. Това принуждава Комисията да крие намалението вътре в архитектурата — чрез гъвкавост, чрез заеми, чрез сливане на фондове.
Вторият натиск е геополитически. Програмата ReArm Europe активира „национална клауза за бягство“ от Пакта за стабилност — позволява на държавите да увеличат военните си разходи с до 1,5% от БВП над лимитите. Кризисен инструмент с потенциален таван 400 милиарда евро. Заем за Украйна от 90 милиарда евро, структуриран върху допускането, че ще бъде изплатен от бъдещи руски репарации. Това са нови позиции, които изискват пари. Земеделието е традиционно най-големият бюджетен резервоар, и изборът „пушки или масло“ се прави — но без декларация, чрез архитектура, не чрез прозрачен дебат.
Третият натиск е политически. Фермерските протести от 2023–2024 г. — тракторите по магистралите от Брюксел до Берлин, от Париж до Прага — принудиха Комисията да отстъпи по ключови елементи на Зеления пакт: целта за намаление на пестицидите с 50%, ограниченията върху торовете. Сега не може да бъде представена реформа, която изглежда като удар по фермерите. Затова реториката е „гъвкавост и опростяване“, макар реалните числа да говорят обратното.
Тези три натиска се балансират един друг. Резултатът е дисагрегиран пакет, който отвън изглежда като единна реформа, а отвътре е сбор от компромиси.
Дълбоката структура: тиха ренационализация
Когато се махне реториката и се види архитектурата, става ясно какво се случва: Общата селскостопанска политика престава да бъде „обща“ в смисъла, в който е била от 1962 г. до днес.
От Стреза 1958 — когато Сико Мансхолт чертае първата концепция за обща европейска аграрна политика — до сега, ОСП беше единствената истински обща европейска политика. Единни правила, единни плащания, обща ставка, обща ценова интервенция. Това даваше на Брюксел политически център от една страна (фермерите бяха европейска група, не национална), и фискална тежест от друга — до 73% от целия ЕС-бюджет през 1985 г. Поредицата от реформи — Мансхолт 1968, МакШери 1992, Фишлер 2003, Чолош 2013, Хоган 2018 — беше постепенно разплитане на тази обща тежест. Но винаги в рамките на общата структура. Винаги Брюксел задаваше параметрите.
Сега, за първи път, се прави стъпка извън структурата. ОСП се поставя в общ Национален и регионален партньорски план, заедно с кохезията и други фондове. Брюксел запазва правилата — минимум 130 евро на хектар, максимум 240, общи условности за околна среда и климат. Но решенията за разпределение слизат на национално ниво.
Това звучи като демократизация. Не е. Това е прехвърляне на отговорността за невъзможни компромиси надолу — от Брюксел към София, Букурещ, Атина, Варшава. Когато се появи дисбаланс между фермери и пенсионери, между земеделие и инфраструктура, между големи и малки стопанства — отговорът ще бъде вътрешен. Брюксел ще запази репутацията на „регулатор“. Националните правителства ще понесат политическата цена на разпределението.
Тази техника има свое име в политическата наука. Кент Уийвър, в края на 80-те години в книгата си Automatic Government, показа, че когато една политика стане твърде скъпа или твърде непопулярна, нивото, което я управлява, се опитва да прехвърли вземането на решения нагоре или надолу — но не да отстъпи правилата. Това се нарича blame avoidance through institutional design — избягване на отговорността чрез институционален дизайн. Точно това се случва тук. Правилата остават горе. Изборите слизат долу. Парите се свиват по средата.
Математиката на гъвкавостта: flexibility amount и CAP deficit
За да се види конкретно как работи тази ренационализация, трябва да се разбере един технически инструмент в новия пакет — flexibility amount, или гъвкавостен резерв. Това е централна величина, която почти не присъства в българския публичен дебат.
Механизмът е следният. Всяка държава членка получава общ финансов пакет от Националния и регионален партньорски фонд. От него 25% се замразяват като гъвкавостен резерв — пари, които не могат да се програмират от началото на периода. Те се запазват за непредвидени разходи: природни бедствия, климатични кризи, болести по животните. Една пета от тях може да се ползва веднага при бедствие. Останалите три пети се отпускат на междинния преглед през 2031 г. Последната пета остава като резерв до юни 2033 г.
Това означава, че всяка държава реално разполага с по-малко „маневрен“ бюджет от обявеното. Матюс пресмята какво ще липсва на всяка държава, ако иска да задържи бюджета си за ОСП на нивото от 2021–2027 г. в текущи цени. Нарича това число CAP deficit — дефицит за ОСП.
По неговите изчисления, две държави — Хърватия и Унгария — изпадат в математически невъзможна позиция. Сборът от минималните гарантирани суми за ОСП, за по-слабо развитите региони, за миграция и сигурност, и за 25% гъвкавостен резерв надхвърля целия им национален пакет. Те няма как да изпълнят всички задължения едновременно. Ще трябва да програмират под минимума и да се надяват, че няма да има бедствие.
Други 10 държави не могат да задържат ОСП-бюджета си на сегашното ниво — дори ако насочат всичко свободно към земеделието. Сред тях са Дания, Ирландия, Австрия. За тях намалението е неизбежно.
За България — заедно със Словакия, Полша, Чехия, балтийските държави — картината е различна. След писмото на Фон дер Лайен до кипърското председателство на ЕС от 6 януари 2026 г., Комисията предложи две трети от замразения гъвкавостен резерв да могат да се програмират от началото на периода — но само ако се използват за ОСП или за мерки за селските райони. Това е политически жест към държави като Италия, които заплашваха да блокират търговското споразумение с Меркосур, ако не получат повече за фермерите си.
Какво означава това в числа. Ако всички държави използват тази възможност максимално, общият бюджет за ОСП може да се увеличи с 45 милиарда евро над минималните 295,7 — тоест ОСП става около 340 милиарда. Но разпределението по държави е драматично различно:
- Словакия — потенциално увеличение от 40% над минималния гарантиран бюджет
- Полша — 36% увеличение
- Унгария — 28% увеличение
- Италия — 16% увеличение
- Испания — 12% увеличение
- Франция — 7% увеличение
- Австрия — 5% увеличение
- Ирландия — 4% увеличение
Закономерността е странна, но недвусмислена. Всички по-късно присъединили се държави получават по-голямо увеличение от средното за ЕС. Старите държави членки — освен Португалия и Гърция — получават по-малко. Италия е изключение, но Италия беше специално обезщетена заради позицията си по Меркосур.
За България това е реална възможност — потенциалното увеличение е значително. Но възможността зависи от едно условие: националното правителство да умее да преговаря, да програмира, да обоснове прехвърлянето на пари от другите пера към ОСП. Тоест да има административен и аналитичен капацитет, какъвто България хронично не показва. Решенията се правят на нивото на министерството; министерството работи по натиск, не по стратегия; стратегията се формира от лобирането на най-силните браншови организации.
Тоест инструментът е там. Възможността е там. Дали ще се реализира — зависи от качество на държавна работа, което още не е демонстрирано.
Двете алтернативи, които остават неизречени
Това, което Комисията не казва открито — и което прави цялата сегашна реформа архитектурно непоследователна — е, че пред европейското земеделие реално стоят само две стратегически алтернативи. И двете са политически неудобни. Затова и двете се избягват.
Първата алтернатива — да се признае, че плащането на хектар е приключило като инструмент. От 1992 г. насам, инструментът „плащане на хектар“ вместо плащане за произведена продукция работи под името „декуплинг“. Целта беше пазарна свобода. Резултатът обаче е, че плащането се капитализира в цената на земята, концентрира се при по-големите стопанства, и не подкрепя „активни производители“ — както сам Хансен признава, че трябва да правим. Алтернативата е преструктуриране на подкрепата чрез договори за услуги: плащане за конкретно измерими екосистемни услуги, договори за климатична грижа (climate stewardship), за биоразнообразие, за управление на водите.
Това е посоката, която Wageningen, INRAE (Френският национален институт за земеделско изследване), JRC (Joint Research Centre на Комисията) препоръчват от години. Но тя изисква изграждане на нови администрации, нови договорни форми, нови способи за измерване. Системи за мониторинг на действителни резултати, не на декларации. Договори, които се сключват с конкретен фермер за конкретен ангажимент, а не плащания, които текат към всеки, който е чертал хектари. Никое европейско правителство не разполага с десет години политическо търпение, за да изгради тази инфраструктура. Затова никое не я започва.
Втората алтернатива — да се признае открито, че сегашната ОСП всъщност работи добре за това, което прави. Тя поддържа доходите на 8,5 милиона стопанства. Тя поддържа селските райони. Тя поддържа цената на земята. Това са важни социални функции в Европа, в която селските територии се обезлюдяват, в която младите фермери намаляват, в която земята се концентрира в малко ръце. Алтернативата е да се изостави фикцията, че ОСП е „производствена политика“, и да се преименува открито на политика за поддържане на селските територии и социалния мир.
Това би било по-честно. Но тогава тежестта от 295 милиарда евро ще се види като социален трансфер, не като инвестиция в производствен сектор. И ще загуби защитата си в политическата комуникация — социалните трансфери са обект на много по-остра критика от обществото, отколкото инвестициите в храна. Затова никое правителство не иска да направи това признание.
Никое от двете не се прави. Затова сегашната „реформа“ е архитектурна камуфлажна операция — задържа фикциите на стария модел, премести политическите рискове надолу към националните столици, и отлага истинския избор за следващия цикъл, 2035–2041 г., когато демографските и климатичните параметри ще го направят неизбежен.
За контраст: всяка предишна реформа имаше философия
За да се види защо казваме, че сегашната реформа няма философия, си струва за момент да се погледне назад. Защото всяка предходна реформа на ОСП — за разлика от тази — имаше вътрешна организираща идея, която обясняваше връзката между цел и инструмент.
Стреза, 1958 г. Сико Мансхолт, бивш холандски министър на земеделието, оцелял от германската окупация, чертае първата концепция: продоволствена сигурност чрез гарантирани цени. Логиката беше ясна — Европа имаше прясна памет от глад по време на войната. Цените се фиксират централно; всичко произведено се изкупува от обществени складове; излишъците се изнасят на дъмпингови цени. Това е политика с цена, но с ясна цел.
План Мансхолт, 1968 г. Самият Мансхолт признава, че собствената му система не работи. Гарантираните цени увеличават производството, но не доходите на малките фермери. Решението — структурна модернизация: намаляване на обработваемата земя с 5 милиона хектара, изваждане на половината фермери от сектора чрез финансово стимулирано преселване, консолидация в по-големи стопанства. Сто хиляди фермери протестират в Брюксел през март 1971 г. Планът се блокира. Но философията — структурна реформа за по-висока производителност — беше ясна.
Реформата МакШери, 1992 г. Бюджетните разходи за ОСП са станали критични. Реймънд МакШери, ирландски комисар по земеделие, въвежда декуплинг — плащанията се отделят от количеството произведена продукция. Идеята е да се възстанови връзката с пазара. Това е реформа под външен натиск — Уругвайският кръг на ГАТТ оказва натиск върху Европа за намаляване на изкривяващите търговията субсидии. Философия: връзка с пазара плюс декуплинг.
Реформата Фишлер, 2003 г. Франц Фишлер, австрийски комисар, въвежда единно плащане за стопанство — пълно декуплиране от продукция, плюс екологична условност (cross-compliance). Философия: ОСП като поддръжка на доходите плюс екологична отговорност.
Реформата Чолош, 2013 г. Дачиан Чолош, румънски комисар, въвежда преразпределителни плащания, таван от 100 000 евро за директни плащания, и началото на „зелено плащане“ — 30% от директните, обвързани с три екологични практики. Философия: справедливост между държави и поколения плюс екологизация.
Текущата реформа 2023–2027 г. Януш Войчеховски, полски комисар, въвежда екосхеми — заместват зеленото плащане с по-гъвкав каталог от опции, националните стратегически планове, по-силна обвързаност с климатични цели. Философия: екологизация чрез стимули, не през условности.
И сега, 2028–2034. Кристоф Хансен, люксембургски комисар. Каква е централната идея? Има няколко изречения за „активни производители“, „гъвкавост за държавите“, „опростяване“. Има архитектурата на общия партньорски фонд. Има промяна от грантове към заеми. Но няма централна организираща теза, която да обяснява защо тези инструменти работят заедно, каква е целта, която ще се постигне, и как се мери успехът.
Това е симптом на изчерпан модел. Сегашната ОСП е инерционна — продължава да работи, защото никой не иска да я обяви за приключила. Но никой не може и да обясни защо точно тя продължава.
Какво следва за българското земеделие
Тази картина има конкретни последствия за работата на българския земеделец през следващите осем години.
Първо — несигурност за по-дълъг период от обичайното. В сегашния период преговорите по регламентите на ОСП започнаха сериозно едва когато беше известен бюджетът — юли 2020 г. В новия модел бюджетът няма да е известен, докато не се одобрят националните планове. Тоест 2027–2028 г. ще премине в неяснота — фермерите ще трябва да планират при неясни условия, без да знаят колко субсидия ще получат, по какви условности, в каква форма.
Второ — реалната покупателна сила пада, без формално решение. Дори ако България максимално използва flexibility amount и задържи номиналния бюджет за ОСП, при средна инфлация на земеделските вложения от 5% годишно субсидия от 1 000 евро на хектар през 2028 г. ще има покупателна сила от 660 евро в края на 2034 г. Намаление с една трета без нито един формален документ да го е разпоредил.
Трето — националната политика ще трябва да направи това, което европейската няма да направи. Адаптация на сектора, инструменти за модернизация, подкрепа за прехода от плащане на хектар към плащане за услуги. Българската политика днес е далеч от такава готовност — няма аграрна икономическа школа, която да даде анализите; няма институционализиран канал между Министерството на земеделието и академичната среда; няма практика за модели и симулации преди писане на закони.
Четвърто — стопанствата ще се оценяват по нов критерий. Catalyst Europe заменя част от грантовата подкрепа със заеми. Това означава, че способността да управляваш капитал — да структурираш стопанството си като инвестиционен проект, да го направиш банкируемо — става по-важна от способността да усвояваш субсидия. Стопанствата, които оперират на ръба на финансовата си стабилност (а в България това е значителен дял — по различни оценки 30–40% от регистрираните стопанства), няма да отговарят на този критерий. Те ще загубят достъп до част от европейския ресурс.
Пето — възможността от 40% увеличение е реална, но условна. Като скорошно присъединила се държава, България попада в групата, която потенциално получава над средното увеличение чрез flexibility amount. Това е значителен ресурс. Но използването му зависи от качество на държавна работа, което още не е демонстрирано — преговорни умения, аналитичен капацитет, политическо постоянство през следващите три правителства. Това е най-уязвимата точка в българската позиция.
Тест на тезата: какво ще се види през следващите 18 месеца
Ако този анализ е верен, ще се види по две неща през следващите осемнадесет месеца.
Първо, националните стратегически планове ще се различават драматично между държавите членки. Германия и Франция ще използват flexibility amount активно, ще пренасочат пари към специфични интервенции, ще въведат собствени условности. България, Румъния, Гърция ще се опитат да задържат „на хектар“ възможно най-близо до сегашния модел, защото нямат административен капацитет за алтернативи. Това ще създаде, за първи път, видимо неравенство в режима — нещо, което ОСП досега специално избягваше.
Второ, публичният дебат в столиците ще се завърти около бюджетното разпределение, не около съдържанието. Защото съдържанието е национално, но всеки разчита, че бюджетът ще дойде отвън. Реториката на министрите на земеделието в България ще се концентрира върху „колко пари идват от Брюксел“, а не върху „какво ще правим с тях“. Това е симптом на същата ренационализация — отговорността за съдържанието е национална, но публичното говорене продължава да я представя като брюкселска.
Ако тези две неща се случат, тезата за камуфлажна реформа и тиха ренационализация ще се потвърди.
Накрая
Общата селскостопанска политика беше в продължение на 66 години истинският политически център на Европейския съюз. Не единият пазар, не еврото, не Шенген. ОСП беше първата обща политика, най-голямата по бюджет, най-видимата за гражданина. Тя създаде една европейска селска идентичност, обща по дух между Бретан и Северна Италия, между Холандия и Гърция. Тя създаде европейски фермерски лобита, които говореха през граници. Тя създаде общност — не само пазар.
Сегашната реформа не я разрушава. Тя я разглобява. Без декларация. Без обявление. Без политическа смелост да се каже на гражданите на ЕС: „това, което беше общо, вече няма да бъде общо. Решенията ще се вземат у дома. Парите ще идват по-малко. Резултатите ще зависят от качеството на вашата национална администрация.“
Това признание би било скъпо политически. Затова не се прави. Вместо него — гъвкавост, опростяване, интеграция. Реториката на промяна, при липса на промяна.
За българския земеделец това означава, че следващото десетилетие ще оперира в среда, в която европейските правила се запазват, но европейската подкрепа постепенно се изтегля, и националната администрация ще трябва да поеме все по-голяма роля. Това е възможност и риск едновременно — възможност за по-голяма гъвкавост, риск, че гъвкавостта ще се ползва зле, защото няма опитна държава, която да я ползва добре.
В крайна сметка, отговорът на въпроса „каква е философията на новата ОСП“ е, че няма философия. Има архитектура. И архитектурата казва: отговорността слиза надолу. Парите се свиват. Решенията ще се правят там, където публичното внимание е най-слабо — в София, в Букурещ, във Варшава. Това е дълбоката структура. Това е, което трябва да се вижда зад числата.
Останалото е реторика.
Ася Василева
