Ток, биогаз, водоснабдяване и напояване — в САЩ и Европа фермерът е съсобственик на системите, от които зависи. Българските правила действат от 3 февруари 2026 г., работещ случай няма.
Инфраструктурата на селото винаги има собственик; въпросът е дали той живее в селото.
Другият кооператив
Българското земеделие познава думата „кооператив“ главно в едно значение — производственото. Мандрата, производствената кооперация, организацията на производители: стопаните събират продукцията си, за да я продадат заедно и да получат по-добра цена. Тази конструкция има дълга и противоречива история у нас, и всеки опит за нейното съживяване се сблъсква с наследената подозрителност към общото.
Съществува обаче и втори тип, който в България почти не се обсъжда, а на Запад е по-старият и по-масовият: инфраструктурният кооператив. При него членовете не събират продукция — те притежават заедно системата, през която минава животът на стопанството. Електропроводът. Водопроводът. Напоителният канал. Ферментаторът, който превръща тора в газ. Всяко от тези съоръжения има две особености, които го правят неудобно за единичния стопанин: струва повече, отколкото едно стопанство може да плати, и обслужва повече, отколкото едно стопанство може да потреби. Затова такива системи обикновено се озовават в ръцете или на държавата, или на частен монополист. Кооперативът е третият вариант — съоръжението принадлежи на онези, които го ползват.
Правната конструкция е проста. Учредява се юридическо лице; членовете купуват дялове; излишъкът от дейността или сваля цената на услугата, или се разпределя обратно по сметките им. Решаващата подробност, която отличава кооператива от акционерното дружество, е принципът един член — един глас. В белгийския Ecopower например дялът струва 250 евро и всеки може да запише до двайсет дяла, но гласът му в общото събрание остава един, независимо колко е вложил. Капиталът носи доход, но не купува контрол.
Какво дава това на фермера? Първо — контрол върху разход, чиято цена иначе определя друг, а енергията и водата тежат осезаемо в себестойността на почти всяко производство. Второ — доход от активи, които стопанството вече притежава, без да е нужно да ги продава: покривът на склада стои празен, торът от обора без друго трябва да бъде съхраняван и оползотворяван. Трето — излишъкът не напуска общността, а се връща при самите членове. Общият знаменател е независимостта: стопанинът престава да бъде само клиент, комуто съобщават цена, и става съсобственик, който участва в определянето ѝ.
Америка, 1935 година: заемът отива при фермера, не при компанията
Най-мащабното доказателство, че моделът работи, не е европейско, а американско — и е на деветдесет години.
В средата на трийсетте години на миналия век електричество имат близо 90 на сто от градските домове в САЩ и едва около една десета от фермите. Американският стопанин дои крави на светлината на газена лампа не защото е беден, а защото частните електрически компании са пресметнали, че селото не си струва: километър линия до разпръснати клиенти излиза скъпо, а продадените по нея киловатчаси са малко. Там, където линията все пак стига, селската цена е по-висока от градската. Пазарът, оставен сам на себе си, е дал отговор — и отговорът е отказ.
През май 1935 г. президентът Рузвелт създава с указ Администрацията за селска електрификация (REA), а година по-късно Конгресът приема и закон. Решаващото инженерство на програмата обаче не е в патоса на речите, а в посоката на парите: нисколихвените дългосрочни заеми не отиват при компаниите, които вече са отказали, а при самите потребители. Фермерите се учредяват в кооперативи — членският внос е 5 долара на семейство — и с взетия заем сами строят линиите, които никой не е искал да строи. Администрацията добавя каквото липсва на едно селско учредително събрание: през 1937 г. разписва образцов щатски закон за електрически кооперативи, а към заема върви инженерна и управленска помощ. До 1953 г. електричество имат над 90 на сто от американските ферми. Осемнайсет години след отказа на пазара.
„Електричеството е модерна необходимост на живота и трябва да бъде във всяко село, във всеки дом и във всяка ферма.“
— Франклин Делано Рузвелт, 1935 г.
Още по-показателно е какво става после — защото кооперативите не се оказват преходна патерица, която изчезва с идването на „истинските“ компании. Днес над 900 електрически кооператива снабдяват 42 милиона американци върху 56 на сто от територията на САЩ и поддържат около 42 на сто от разпределителните електрически линии на страната. Американската енергийна статистика показва, че от 2000 г. насам цените им устойчиво стоят под средните за отрасъла — което е логично: кооперативът няма външни акционери, за които да заработва, и когато приходите надвишат разходите, разликата се записва по индивидуалните сметки на членовете и периодично им се изплаща (системата се нарича capital credits). Националната им асоциация NRECA пък се ражда през 1942 г. по повод, който днес звучи анекдотично: във военните години кооперативите са обвинени, че трупат медни проводници, и се обединяват, за да се защитават във Вашингтон с общ глас. Оттогава този глас не е замлъквал.
Европа: единият купува мрежата, другият — турбината
Европейската история на модела има две емблеми, в двата края на спектъра — гражданският бунт и хладната сметка.
Шьонау е градче в Шварцвалд. След Чернобил през 1986 г. група граждани без какъвто и да е опит в енергетиката иска от местния мрежов оператор да насърчава пестенето и екологичното производство; операторът отказва. Следва десетилетна война: два местни референдума (вторият спечелен с 85 на сто от гласовете), съдебни спорове и накрая сделка, каквато Германия не е виждала — гражданите купуват самата електрическа мрежа на града. Операторът първоначално иска 8,7 милиона марки; през ноември 1996 г. е принуден да признае, че е играл със силно завишена цена. А недостигащите пари гражданите събират чрез национална дарителска кампания със заглавие „Ich bin ein Störfall“ — „Аз съм авария“ — разработена безплатно от големи германски рекламни агенции. Медиите кръщават хората от Шьонау Stromrebellen, токовите бунтовници. Днес EWS Schönau е кооператив с над 8 000 членове и около 200 000 клиенти на ток и газ в цяла Германия. Поуката от Шьонау е структурна: спорът никога не е бил за панели — спорът е бил чий е лицензът за мрежата.
Мидделгрунден е обратният случай: не бунт, а сметка. Двайсет ветрогенератора по 2 мегавата стоят в дъга на 3,5 километра от копенхагенското пристанище; при откриването си в началото на века паркът е най-големият офшорен в света. Десетте северни турбини са на общинското енергийно дружество, десетте южни — на кооператив с около 8 500 членове, 88 на сто от които копенхагенчани. Един дял струва 570 евро и представлява 1 000 киловатчаса годишно производство; дивидентът е средно 6–7 на сто. Паркът дава около 99 000 мегаватчаса годишно — ток за над 40 000 домакинства, около 4 на сто от потреблението на датската столица. Уставът съдържа клауза, която обяснява устойчивостта на модела по-добре от всякакви лозунги: дружеството няма право да поема дълг. Цялата кооперативна половина е финансирана единствено от дялове и никой член не рискува повече от вложеното. Контекстът пък обяснява защо в Дания перките не събират протести: исторически 86 на сто от турбините в страната са собственост на частни местни инвеститори. Турбината, която дразни, е чуждата; своята е дивидент.
Честността изисква и контрапункт. Турбините на Мидделгрунден вече са стара техника, а пълната им подмяна с днешните многократно по-големи машини опира до капиталови мащаби, които кооперативът трудно достига. Моделът има граница — там, където инвестиционната нужда надхвърля онова, което дялове по няколкостотин евро могат да съберат.
Между бунта и сметката се е разпростряла цяла екосистема. Европейската федерация REScoop.eu обединява около 2 500 енергийни общности с приблизително 2 милиона граждани. Белгийският Ecopower, основан още през 1991 г., наброява около 70 000 членове и е лицензиран доставчик; испанската Som Energia, тръгнала през 2010 г. от университета в Жирона, надхвърля 85 000 членове — доказателство, че моделът пуска корени и в страни, влезли късно в играта.
Отвъд електричеството: тор, вода и хилядолетен съд
Въпросът дали конструкцията работи само за ток има прост отговор: тя работи за всичко, което тече по тръба или по кабел.
Биогазът. Юнде е село в Долна Саксония с около 750 жители и 450 крави. От есента на 2005 г. кооператив на самите жители зарежда ферментатор с около 15 000 тона силаж и 9 000 кубика течен тор от шест животновъдни стопанства; полученият биогаз гори в когенератор (инсталация, произвеждаща едновременно ток и топлина), чиято електрическа мощност от първоначалните 700 киловата е разширена през 2015 г. до 1 800. Топлината тръгва по селска топлопреносна мрежа към 140 къщи, чиито мазутни котли са демонтирани, а зимният връх се поема от котел на дървесен чипс. Селото произвежда около 5 000 мегаватчаса ток годишно — двойно повече, отколкото потребява — и е свалило въглеродните си емисии с около 60 на сто. Членове на кооператива са три четвърти от жителите; продажбите носят на селото около 800 000 евро годишно, макар и при субсидиран изкуп на тока — уговорка, която е коректно да се направи. Около 150 германски села са повторили модела. За земеделския читател същественото е суровината: това е икономика, изградена върху нещо, което стопанството без друго произвежда и без друго е длъжно да съхранява по все по-строги нитратни правила. Торът от обора топли училището.
Водата. В Дания по-голямата част от водоснабдителните дружества са кооперативи на самите потребители. Около 1 800 от тях членуват в националната асоциация Danske Vandværker; два милиона датчани — при по-малко от шест милиона жители на страната — получават вода от дружество, което сами притежават, а половината от всички имоти са свързани към потребителска водна кооперация. Типичното дружество обслужва 400–600 домакинства: мащабът на едно село. Цената на водата и инвестициите в кладенци и тръби се решават на общо събрание от хората, които после плащат сметката. В Дания рядко се пита защо водата е поскъпнала — питащият е бил в залата, когато се е гласувало.
Напояването. Най-старият пример е и най-внушителният. Испанските comunidades de regantes — общности на напоителите — водят началото си от времето на Ал-Андалус, между IX и XIII век: земеделци, които заедно поддържат канали и заедно разпределят вода по правила, писани от самите тях. Институцията е надживяла Реконкистата, империята, диктатурата и влизането в Европейския съюз. Водният трибунал на Валенсия, смятан за най-стария действащ съд в Европа, и днес заседава всеки четвъртък в единайсет часа пред Портата на апостолите на валенсийската катедрала и решава споровете между напоителите в устна, бърза и публична процедура; сходният Съвет на добрите мъже в Мурсия отсъжда за напоителна общност с над 23 000 членове. ЮНЕСКО е вписала двата трибунала в списъка на нематериалното културно наследство на човечеството.
Тук е мястото на едно име, което читателите на изданието вече познават. Преди да получи през 2009 г. Нобеловата мемориална награда за икономически науки — първата жена с това отличие — Елинор Остром изучава именно такива системи: испанските напоителни huertas, алпийските пасища, японските общински гори. Изводът ѝ, изведен от стотици случаи на общности, управлявали общ ресурс десетилетия и векове наред, е, че трайното колективно действие възниква при определени условия: правилата се пишат от самите участници, изпълнението им се наблюдава постоянно, санкциите са степенувани и неизбежни, а ангажиментът на всеки е достоверен. Колективната собственост върху инфраструктура, с други думи, не е социалистическа носталгия. Тя е институция, по-стара от борсите и банките — и от повечето държави, в които днес действа.
| Пример | Какво притежават членовете | Мащаб | Какво получава членът |
| Американски електрически кооперативи | Разпределителната мрежа и част от генерацията | Над 900 кооператива, 42 млн. души, 56% от територията на САЩ | Ток по себестойност; връщане на печалбата (capital credits) |
| Мидделгрунден, Дания | 10 ветрогенератора по 2 MW — половината от парка | Около 8 500 членове; паркът дава ~99 000 MWh годишно | Дивидент средно 6–7% върху дял от 570 евро |
| Юнде, Германия | Биогазова инсталация, когенератор, топлопреносна мрежа | Около 750 жители; 140 отоплявани къщи; 75% членство | Топлина и ток от собствен тор и силаж; ~800 000 евро годишен приход за селото |
| Датски водни кооперативи | Водоизточникът и водопроводната мрежа | Около 1 800 дружества; 2 млн. потребители; половината имоти в страната | Вода по себестойност; глас върху цената и инвестициите |
България: правото пристигна, процедурата закъснява
На хартия България вече е в тази карта. През 2023 г. промени в Закона за енергетиката и в Закона за енергията от възобновяеми източници въведоха гражданските енергийни общности и общностите за възобновяема енергия — с изричното право да произвеждат, потребяват, съхраняват и продават енергия и да я споделят между членовете си. Три години обаче правото съществуваше без процедура: имаш го, но няма гише, на което да го упражниш.
Гишето се появи на 3 февруари 2026 г., когато влязоха в сила новите Правила за търговия с електрическа енергия с отделна глава за активните клиенти и общностите. Механизмът вече е описан: група от поне два обекта; електромер с дистанционно отчитане по периоди на сетълмент на всеки от тях; заявление до мрежовия оператор с писменото съгласие на участниците; проверка в срок от 5 работни дни, а при обекти в повече от една мрежа — до 10. Допустимите правни форми са широки — търговско дружество, кооперация, сдружение с нестопанска цел, гражданско дружество, дори етажна собственост — и участниците не е нужно да са съседи: правилата изрично допускат обекти от различни електроразпределителни мрежи. За мрежовите такси е въведено разграничение според това колко мрежа използва токът: когато производството и потреблението са на ниско напрежение и енергията стига между тях без трансформация или с най-много едно преобразуване, за споделеното количество не се дължи цена за пренос през електропреносната мрежа.
Дотук — „Държавен вестник“. Теренът разказва друго. Съществуващите у нас общности — в Габрово, Бургас и София, всичките с общинско участие — не обменят енергия между членовете си. Те са инвестиционни кооперативи: граждани са вложили средства във фотоволтаична централа, която захранва общински нужди. Формата я има; същността — споделянето, което е сърцето на модела — още не. Първата регистрирана по новите правила група от два обекта в Габрово виси в процедурен вакуум: учредителят ѝ чака да разбере какво следва след регистрацията, а операторът тепърва подготвя формуляр. Най-показателният детайл обаче се крие не в новите правила, а в стари. Умният електромер, без който споделянето е технически невъзможно, се монтира безплатно само на потребители на ниско напрежение с мощност над 100 киловата и на производители над 30 киловата — по Правилата за измерване от 2019 г. Всички по-малки обекти и домакинствата плащат уреда и монтажа сами. Стопанство с присъединена мощност 40 киловата финансира от собствения си джоб самата възможност да участва. Прагът, който решава икономиката на модела, изобщо не е в законодателството за общностите: той е в наредба за измерването отпреди седем години, която никой не е съгласувал с новия режим.
Европейската комисия очевидно вижда същата картина не само у нас: на 30 април 2026 г. тя прие препоръка държавите членки да премахнат регулаторните и административните пречки пред енергийните общности и собственото производство. А публично свидетелство — фактура, съобщение на оператор, отчет — че в България поне една група реално е споделила и осчетоводила енергия по новите правила, към края на август 2026 г. няма.
Съпоставката с американския прецедент е неласкава, но точна. През 1936 г. американският фермер получава правото и заема, през 1937 г. — типовия устав, и през цялото време — инженерната помощ на Администрацията. През 2026 г. българският стопанин получава правото — а формулярът, електромерът и процедурата остават негова лична грижа. Деветдесет години по-късно програмата е по-бедна от оригинала.
Кой ще притежава селската енергетика
Либерализацията на пазара — от 1 януари 2026 г. и битовите потребители са на свободния пазар — поскъпващите мрежови услуги и натискът от Брюксел правят въпроса краткосрочен, а не теоретичен: системата на споделянето рано или късно ще проработи и у нас. Тогава покривите на складовете, оборите и училищата, торът от фермите и дневното потребление на помпите ще се окажат това, което отдавна са в Дания и Германия — активи. Българското село с пет ферми, мандра, училище и читалище е по-добър енергиен портфейл от повечето градски квартали: голямо потребление точно в слънчевите часове, големи празни покриви, суровина за биогаз и взаимно допълващи се профили на производство и потребление. Някой ще сглоби този портфейл. Американският опит от трийсетте години показва, че това могат да бъдат самите стопани — при едно условие, което тогава е било изпълнено, а днес не е: заемът, уставът и инженерът да пристигнат заедно с правото.
Ася Василева
Източници
Правила за търговия с електрическа енергия, глава трета „а“ — в сила от 3 февруари 2026 г.
Закон за енергетиката и Закон за енергията от възобновяеми източници — изменения от 2023 г.
Препоръка на Европейската комисия относно енергийните общности и собственото производство — 30 април 2026 г.
NRECA / America’s Electric Cooperatives — историческа и статистическа справка, август 2026 г.
REScoop.eu — годишен доклад, 2025 г.
Centre for Public Impact — казус EWS Schönau, септември 2024 г.
Middelgrunden Vindmøllelaug и State of Green — данни за вятърния парк, 2024–2026 г.
IEA Bioenergy, Task 37 — биоенергийното село Юнде.
Danske Vandværker — данни за потребителските водни кооперативи в Дания.
ЮНЕСКО — Представителен списък на нематериалното културно наследство: напоителните трибунали на испанското Средиземноморие.
Публикации в българската икономическа преса — 13 юни и 17 август 2026 г.
Понятия
Инфраструктурен кооператив — обединение, в което членовете съвместно притежават система, която ползват — мрежа, водопровод, канал, инсталация, — за разлика от производствения кооператив, който обединява пласмента на продукцията им.
Гражданска енергийна общност — юридическо лице по Закона за енергетиката, чиито членове (граждани, малки предприятия, общини) съвместно произвеждат, потребяват, съхраняват, споделят и продават електроенергия; участието е доброволно, а контролът принадлежи на членовете.
Общност за възобновяема енергия — сходна фигура по Закона за енергията от възобновяеми източници, ограничена до енергия от възобновяеми източници и до участници в близост до проектите на общността.
Споделяне на енергия — счетоводно разпределение на произведената от общността електроенергия между обектите на членовете по предварително договорена схема, което мрежовият оператор извършва въз основа на измерените количества.
Период на сетълмент — интервалът от време (в България — 15 минути), за който се отчитат и изравняват произведените и потребените количества на електроенергийния пазар.
Активен клиент — краен клиент, който освен че потребява, също произвежда, съхранява или продава електроенергия, без това да е основната му стопанска дейност.
Когенерация — едновременно производство на електрическа и топлинна енергия от една инсталация — с общ коефициент на полезно действие, недостижим при разделно производство.
Capital credits (капиталови кредити) — практика на американските електрически кооперативи: надвишението на приходите над разходите се записва по индивидуални сметки на членовете и периодично им се изплаща.
