Единствената война за вода в човешката история е водена преди четири и половина хиляди години, а оттогава държавите са подписали над три хиляди и шестстотин договора за общи реки.
Август 2026 г. дойде с новини, каквито Европа не помни от десетилетия. Нивото на Дунав при водомерния пост в Русе спадна до минус 101 сантиметра под условната нула, а плавателната дълбочина при Кауб на Рейн, недалеч от Кобленц, повтори рекорда от 2018 г. и падна до двайсет и пет сантиметра, при което товарните съдове се натоварват едва на една пета от възможното. Река По в Италия оголи дъното си и застраши напояването в по-голямата част от страната. По течението на Дунав унгарската атомна централа в Пакш спря един от реакторите си, а в румънския Яш общината изгаси уличното осветление.
На такъв фон обикновено изплува едно предсказание, което се повтаря от трийсет години. През 1995 г. Исмаил Серагелдин, тогава вицепрезидент на Световната банка, заявява, че войните на следващия век ще бъдат за вода, както войните на този век са били за нефт. Изречението обиколи света, влезе в учебници и в предизборни речи, и се превърна в нещо като общоприета истина за бъдещето.
Трийсет години по-късно то все още не се е сбъднало. И което е по-любопитно — данните показват, че вероятно няма и да се сбъдне, при това по причина, която няма нищо общо с добрата воля на държавите.
Хиляда осемстотин трийсет и един случая
През 1999 г. географът Арън Улф от Орегонския държавен университет започва да събира в обща база всички регистрирани случаи, в които две или повече държави са влизали във взаимодействие заради обща река. Работата продължава години и обхваща втората половина на двайсети век. Резултатът, публикуван в изданието Water Policy през 2003 г., е 1 831 събития, подредени по скала от най-враждебното до най-приятелското.
Разпределението изглежда така: 1 228 събития (67,1 на сто) са кооперативни, 507 (27,7 на сто) са конфликтни, а деветдесет и шест са неутрални. Сътрудничеството е повече от двойно спрямо конфликта. Още по-показателно е какво представляват самите конфликти: 784 събития, тоест 42,8 на сто от всички, попадат между лека словесна подкрепа и лека словесна враждебност. Тоест почти половината от историята на международните водни отношения се състои от размяна на изявления.
Случаите, стигнали до военни действия от какъвто и да е мащаб, са трийсет и седем. Трийсет от тях са между Израел и негови съседи и всички са отпреди 1970 г.
А войни — истински войни между държави, водени заради вода — в цялата база няма нито една.
Лешоядите от Лагаш
За да се намери такава война, трябва да се отиде четири и половина хиляди години назад, в южната част на днешен Ирак. Там, в равнината между Тигър и Ефрат, два шумерски града — Лагаш и Умма — си оспорват плодородната долина Гу-едена, напоявана от канал, отклонен от реката. Земеделието и на двата зависи изцяло от напояването, тъй като дъждът е оскъден.
Владетелят на Лагаш разрушава част от граничния канал и отклонява водата към своята територия, оставяйки Умма без нея. Следват няколко въоръжени сблъсъка, а после и открита война. Тя е записана върху каменна плоча, известна днес като Стелата на лешоядите — по изображението на птици, отнасящи главите на убитите воини от Умма. Фрагменти от нея се съхраняват в Лувъра и всеки може да ги види.
Това е единствената водна война, регистрирана в човешката история. Дотук историята е позната. Продължението ѝ обаче почти никога не се разказва.
И първият воден договор
Същите два града, след като се избиват, сключват споразумение. Арбитър е Месилим, владетел на съседния град Киш, тоест трета, външна страна. Договорът определя границата в спорната долина и режима на ползване на водата от канала, а по този начин става първото гранично водно споразумение, известно на историята — около 2550 г. пр.н.е.
Оттам нататък броенето е в друга посока. Между 805 и 1984 г. държавите са подписали над 3 600 договора, свързани с ползването на общи води. Три хиляди и шестстотин споразумения срещу една война — това е цялото съотношение, и то не се е променило и до днес.
Защо реката не е петролно находище
Обяснението е в устройството на самия ресурс, и точно тук сравнението с нефта се разпада.
Петролното находище стои на едно място, може да бъде завзето и от него може да се черпи без ничие съгласие. Реката не може да бъде завзета, защото тече, и защото това, което единият направи с нея, се връща при него по начин, който той не контролира. Държавата в горното течение, ако задържи всичко, си създава наводнения, засолява собствените си земи и утаява водохранилищата си. Държавата в долното течение няма как да отнеме водата със сила, но може да направи живота на горната непоносим по всички останали линии. Никой не печели достатъчно, за да си струва войната, и всички губят достатъчно, за да си струва разговорът.
Арън Улф го формулира по-кратко: водата е просто твърде важна, за да се воюва за нея. Държавите често стигат до ръба на войната заради вода и после уреждат различията си.
Има и втора причина, по-скучна, но по-силна. Водните договори изискват постоянно техническо общуване — измервания, обмен на данни за нивата, предупреждения за изпускания, съвместни комисии. Веднъж създаден, такъв механизъм продължава да работи по инерция дори когато политическите отношения се влошат, защото го обслужват инженери, а не министри.
Договорът, който преживя три войни и се препъна в четвъртата
Най-известният пример за тази издръжливост е Договорът за водите на Инд, подписан на 19 септември 1960 г. между Индия и Пакистан след девет години преговори, с посредничеството на Световната банка. Той разделя шестте реки от басейна между двете страни и урежда какво може да се строи по тях. Договорът преживя войните от 1965, 1971 и 1999 г. — тоест продължи да действа, докато двете държави воюваха помежду си по други поводи.
През април 2025 г. обаче Индия обяви, че поставя договора в латентно състояние, ден след нападението в Пахалгам, при което загинаха двайсет и шест души. Позицията е, че споразумение, изградено върху добросъвестност, не може да задължава едната страна да го изпълнява напълно, докато другата подкрепя насилие срещу нея. Пакистан отхвърли това и заяви, че всяко спиране на водата ще бъде прието като акт на война.
Оттогава спорът е и правен. Арбитражният съд в Хага отбеляза, че договорът не предвижда едностранно поставяне в латентно състояние, и потвърди собствената си компетентност; Индия определи съда като незаконно съставен. На 15 май 2026 г. съдът издаде ново решение относно максималния обем задържана вода, което Индия отхвърли като нищожно. На 3 юли 2026 г. индийското външно министерство потвърди, че мярката остава в сила, докато Пакистан не преустанови подкрепата си за трансграничния тероризъм. Президентът на Световната банка Аджай Банга заяви, че в договора няма разпоредба, позволяваща спиране, и че всяка промяна изисква съгласието и на двете страни.
Изглежда като опровержение на всичко казано дотук. Само че има един детайл, който променя четенето: Индия спря договора, но не спря водата. Ню Делхи описва действието си като оттегляне на сътрудничество, при което физическият поток остава непокътнат, и нито едно от двете правителства не е потвърдило публично, че реалните водни количества са били променени. Разликата между спряно споразумение и блокирана река е огромна, и точно в нея се вижда защо водата не произвежда войни: дори когато дипломацията се скъса напълно, реката продължава да тече, защото спирането ѝ струва повече, отколкото дава.
Български пример: шейсет години Арда
Най-близкият случай е нашият собствен и той илюстрира тезата по-добре от всеки чуждестранен. На 9 юли 1964 г. България и Гърция подписват споразумение за регулирано водоподаване от река Арда — част от уреждането на репарационните задължения на страната след Втората световна война. Параметрите са фиксирани: 186 милиона кубически метра годишно в периода май–септември, за около двайсет хиляди хектара в равнината Еврос, за срок от шейсет години и без парична или енергийна компенсация за българската страна.
Договорът е сключен между държава от Варшавския договор и държава от НАТО, в разгара на Студената война, и е работил шейсет години без прекъсване. Съдържал е и насрещно задължение — Гърция да изгради собствен изравнител на своя територия, който да замени българската каскада като регулатор. Това задължение не е изпълнено и до днес, шест десетилетия по-късно. И въпреки това договорът не е бил развалян, нито е ставал повод за нещо повече от преговори.
Показателно е и какво се случи, когато той изтече на 9 юли 2024 г. В края на януари 2025 г., без подписана нова рамка и в навечерието на поливния сезон, гръцките фермери от Еврос изкараха над сто трактора и блокираха граничния пункт при Кастаниес. Натискът обаче беше насочен към собственото им правителство, за да ускори преговорите, а не срещу България. Три месеца по-късно, на 2 май 2025 г., беше подписана съвместна декларация за пет години, с която безвъзмездната доставка се превърна в услуга по акумулиране, съхранение и регулирано подаване, компенсирана от гръцка страна за пропуснатия енергиен приход на каскадата.
Заслужава да се отбележи и едно обстоятелство, което у нас често се подминава, когато темата се повдига като национална загуба. Каскадата „Арда“ не е свързана с българската поливна инфраструктура — поливните площи в Източнобеломорския район се хранят от Марица, Тунджа и каскадата Доспат-Въча, а районът, през който Арда тече на българска територия, е преобладаващо планински и без големи поливни системи. Тоест водата, за която се спори, не може да бъде използвана тук за напояване без инфраструктурен проект, какъвто към момента не съществува дори като идея.
Има и по-стара обща институция. Дунавската комисия съществува от 1948 г. и урежда режима на корабоплаването по реката, включително в години, в които държавите по бреговете ѝ бяха разделени между два враждебни военни блока. Тя определя и онова, което днес се обсъжда всеки ден в новините — ниското корабоплавателно и регулационно ниво, спрямо което се преценява дали реката е плавателна. Десет държави са поддържали обща техническа институция за една река през цялата Студена война, и сегашното маловодие се управлява именно през нея.
Какво това не означава
Липсата на война не е същото като сътрудничество, и това трябва да се каже, за да не се получи прекалено успокоителна картина.
Самият Улф казва, че ако не управляваме водата съвместно, не я управляваме ефективно — а голяма част от басейните нямат никакъв общ режим. Трансграничните води са около шейсет на сто от сладката вода в света, покриват над половината суша и засягат близо четирийсет на сто от населението, при над триста трансгранични речни басейна и около шестстотин трансгранични подземни водоносни хоризонта. За много от тях няма договор, няма съвместна комисия и няма обмен на данни.
Освен това конфликтите за вода съществуват — просто са вътрешни, а не международни. Спорът между напояването и питейното водоснабдяване, между земеделието и енергетиката, между горното и долното течение на една и съща национална река, между града и селото. Те не стигат до армии, но стигат до съдилища, до протести и до фалити, и тъкмо там се решава кой ще има вода.
И най-важното: обстоятелството, че държавите се договарят, не значи, че водата стига. Договорът разпределя онова, което тече. Когато то намалее, договорът не създава нова вода — той само определя кой колко ще получи от по-малкото.
Затова и тазгодишното маловодие по Дунав, Рейн и По е изпитание не за дипломацията, а за уговорките. Механизмите съществуват от десетилетия и досега са работили в години, в които е имало достатъчно за всички. Сега за пръв път от много време ще трябва да работят при недостиг, и това ще покаже дали са били истински договори, или просто описание на положение, което така или иначе е удобно на всички.
Шумерите между другото са минали и през това. Договорът от Месилим не е издържал вечно — след време е бил нарушен и спорът е избухнал отново. Но дори тогава страните не са започнали нова война за водата, а са сключили следващото споразумение.
Източници
Wolf, A. T., Yoffe, S. B., Giordano, M. International waters: identifying basins at risk. Water Policy 5 (2003) 29–60 — база от 1 831 събития по трансгранични води, разпределение по конфликтност и сътрудничество, липса на регистрирана война, случаят Лагаш и Умма, броят на подписаните водни договори между 805 и 1984 г.
Transboundary Freshwater Dispute Database, Program in Water Conflict Management and Transformation, Oregon State University — методология и обхват на базата; Atlas of International Freshwater Agreements (2002), издаден съвместно с UNEP и ФАО.
Изявление на Исмаил Серагелдин, вицепрезидент на Световната банка, от 1995 г. относно очакваните войни за вода през следващия век.
Стелата на лешоядите — шумерски паметник от около 2450 г. пр.н.е., фрагменти в Лувъра, Париж. Договорът от Месилим — гранично водно споразумение между Лагаш и Умма, около 2550 г. пр.н.е., с арбитраж от владетеля на Киш.
Договор за водите на Инд, подписан на 19 септември 1960 г. между Индия и Пакистан с посредничеството на Световната банка. Решение на Индия от 23 април 2025 г. за поставяне на договора в латентно състояние; допълнително решение на Арбитражния съд относно компетентността му от юни 2025 г.; решение относно максималния обем задържана вода от 15 май 2026 г. и отхвърлянето му от Индия; потвърждение на индийското външно министерство от 3 юли 2026 г.; изявление на президента на Световната банка Аджай Банга относно липсата на клауза за спиране.
Междуправителствено споразумение между България и Гърция за регулирано водоподаване от река Арда от 9 юли 1964 г. — обем, период, обхват на напояваните площи, срок и насрещно задължение за изграждане на изравнител от гръцка страна. Съвместна декларация за регулирано водоподаване от река Арда, подписана в Атина на 2 май 2025 г. Блокада на гръцки земеделски производители при Кастаниес, януари 2025 г. Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ — План за управление на речните басейни: водни тела на Арда, Марица и Тунджа и обхват на поливните системи. Архив на zemedeleca.bg, публикация от 4 юни 2026 г. за прехода от репарационно споразумение към възмездна услуга.
Изпълнителна агенция „Проучване и поддържане на река Дунав“ — водни нива при водомерните постове в българския участък, август 2026 г. Германска агенция за водните пътища (WSV) — плавателна дълбочина при Кауб. Дунавска комисия, учредена през 1948 г. — режим на корабоплаването и ниско корабоплавателно и регулационно ниво.
Понятия
Трансграничен речен басейн — водосборна област на река, която се простира на територията на две или повече държави. В света те са над триста, а към тях се добавят и около шестстотин подземни водоносни хоризонта, пресичащи държавни граници.
Горно и долно течение — разположението на държавите спрямо посоката на реката. Държавата в горното течение има физическата възможност да задържа вода, а тази в долното понася последиците — но и обратното: наводненията, утаяването и засоляването се връщат нагоре по веригата.
Латентно състояние на договор — положение, при което една от страните обявява, че спира изпълнението на задълженията си, без да прекратява формално договора. Виенската конвенция за правото на договорите не предвижда такава едностранна възможност извън изрично изброени основания.
Ниско корабоплавателно и регулационно ниво — условна стойност на водното ниво, определена от Дунавската комисия, спрямо която се измерват габаритите на плавателния път — дълбочина и ширина. При нива под нея се въвеждат ограничения на газенето и на натоварването на съдовете.
Вградена вода — количеството вода, изразходвано за производството на дадена стока. Килограм пшеница носи в себе си около хиляда и петстотин литра, а килограм говеждо — над петнайсет хиляди. Страната, която изнася храна, изнася и вода.
