Стопани в България преживяват най-тежката
година от десетилетия насам
Най-тежката година от десетилетия насам – така определят стопани 2023 година. След прекомерните валежи през цялата пролет незапомнените горещини през лятото, съчетани с близо тримесечна липса на валежи нанесе тежък удар на зърнопроизводителите. И ако от пшеницата добивите бяха приблизително наполовина по-ниски в сравнение с миналогодишните, то от слънчогледа са минимални, на места – никакви, насажденията са почернели под изгарящото слънце, земята под тях е напукана и суха като кирпич. Форсмажор, за който обаче не се знае дали ще има спасителни компенсации. И в какъв размер. Защото вече стана ясно, че обезщетенията за загубите от украинския внос ще са по 3,60 лева на декар.
Слабите резултати от стопанската година поставят в риск от фалити немалко производители, коментираха от бранша пред „Гласът на земеделеца“. А ако държавата или Европейският съюз не окажат адекватна подкрепа в този критичен момент, има вероятност през следващите години произвежданите у нас храни да са още по-малко, а страната ни да е още по-зависима от вноса.
Разговаряме по темата, както и за болезнените проблеми пред българския земеделец, с Александър Миндачкин, производител с над 30-годишен опит с тази дейност и председател на Регионалния съюз към Националната асоциация на зърнопроизводителите (НАЗ) в България.
– Г-н Миндачкин, чуваме от Ваши колеги, че добивите от слънчогледа в Пазарджишко тази година са катастрофално лоши. Доколкото разбрахме, има и площи с нулева реколта. Така ли е наистина?
– Добивите са някъде между 60 и 80 кг средно от декар, което наистина е много слаб резултат. Даже има и по-ниски от това, а където е така, вероятно колегите няма и да ги жънат. Две трети от площите вече са ожънати, така че резултатите надали ще се променят до приключването на кампанията.
– Има ли ниви, в които въобще не са влизали комбайни, защото няма никаква реколта?
– Ще има такива площи, да. Ако досега не са се отказали да жънат колегите, вероятно ще се откажат. И то говоря за немалко площи. В тях добивите са от порядъка на 30 кг от декар. Просто няма смисъл, с тях не може да се плати разходът за жътва, така че е много възможно да останат неприбрани. Може би над 20% са в такова състояние.
– Това е много голям процент!
– Много е, да. То и в останалите е бедна реколтата, но в част от площите е свръхниска. Аз се занимавам от 30 години със земеделие и такова нещо не си спомням да е имало. И в най-лошите години досега добивите са били поне 120-130 кг от декар. Но толкова слаби като сега не помня да е имало. Такава суша и толкова високи температури за толкова продължителен период от време не е имало. Последните валежи бяха може би в началото на юни. И то локални, не повсеместно. Това, в комбинация със супервисоките температури между 35 и над 40 градуса, продължаващи вече близо два месеца, не позволи да има реколта. Дори 15 дни да бяха продължили така наречените горещници, нямаше да е фатално. Но 50-60 дни са твърде много. Земята се е напукала, сушата е ужасна!
– Хората, заложили основно на слънчоглед, имат ли шанс да преодолеят финансовите сътресения от тази толкова лоша з тях година?
– Пшеницата също беше с много лоши добиви в Пазарджишко тази година. И с ниска цена. Същото се очертава и със слънчогледа – слаба реколта в комбинация с ниски цени. Който има някакви резерви, може и да устиска до догодина. Но не знам как ще стане без кредити. Който няма резерви от предходни години, трябва да търси заеми, ако има откъде да ги вземе и кой да му ги отпусне при така създалата се ситуация. Трудно ще е, много трудно!
– Като асоциация възнамерявате ли да се застъпите пред Министерството на земеделието за някаква кризисна помощ, за да може да оцелеят и претърпелите тежки загуби и да избегнат фалити?
– Ние в региона имаме регионален съюз към НАЗ. Събирахме се на управителен съвет, имаме намерение да алармираме за проблема, да го сведем до знанието на Министерството на земеделието, за да знаят, че имаме свръхниски добиви и да поискаме някакви компенсации, за да може и догодина да има кой да произвежда. През 2020 година в Добруджа беше подобна картината и колегите там получиха някакви обезщетения, но те бяха много малки, ако не се лъжа – 2 лева на декар, което граничи с подигравка. Не знам да не се случи същото и с нас тази година. Но ще търсим начини да се спасяваме и много се надяваме на подкрепа, на компенсации.
– А само в Пазарджишко ли е изгорял толкова жестоко слънчогледът?
– Не, в много голяма част от Пловдивско има също много ниски добиви, в части от областите Стара Загора, Бургас… Слушам от колеги, че в района на Хасково и Ямбол са малко по-добри добивите. Но са ниски и в Добруджа. Там чакаха добри резултати, но като започна кампанията, се оказа, че очакванията не се сбъдват. А там, знаете, има много високи ренти и разходите са повече. Така че ще бъде зле навсякъде. И като имаме предвид вноса от Украйна, изкупуването на продукцията на безценица, картинката става съвсем мрачна.
– А възможно ли е да се вземат мерки в очакване на следващи такива сухи и горещи периоди?
– Това се очертава да бъде трайна тенденция, климатът се променя и ние не можем да направим почти нищо. Едното решение е да променим цялата философия на земеделието, да променим културите. Знаете, че се работи в тази посока – създават се по-сухоустойчиви сортове, хибриди и така нататък. Но това няма да е достатъчно. В Европа също има периоди на засушаване, също има катаклизми, но те не водят до фалити, защото там производителите получават четири пъти по-високи субсидии от нас. Ние, ако имаме такава подкрепа, няма проблеми да продължим, но това при нас няма да се случи. Щом досега не се случи – вече 16 години! – няма да стане и занапред. Трудно ми е да отговоря какво трябва да направим, за да го има българското земеделие.
– Хидромелиоративните системи могат ли да спасят българското производство?
– Има култури, които без поливане не стават. Аз отглеждам царевица – около 2000 дка и възнамерявам догодина да я направя над 3500 дка, като за по-голямата част ще се постарая да е с капково напояване или пък една част да е с дъждовална техника. Много ще е трудно, но просто нямам друг избор. Това също е проблем. Българската държава вече 30 години нищо не прави по отношение на поливното земеделие. Само се хвърлят обещания в публичното пространство, само се говорят велики идеи. Но и до ден-днешен нищо не е наред! Нито старите хидромелиоративни системи – те са разрушени, нито разрешителните режими. Ето, аз искам да направя капково напояване и на места е необходимо да се набият сондажи. Толкова е тежък разрешителният режим, че 2 години не може да се случи това нещо! Искам да си прекарам ток на полето, за да мога да захранвам помпи, да не са на дизел – същите спънки и административни пречки! Монополистите са като държава в държавата. Сбъркана система. Много неща трябва да се променят. Иначе е добро пожелание: дайте да поливаме! А как?! С какво?! Всичко си им цена. Гравитачното напояване е скъпо – първо, защото няма работна ръка, второ – цената на самата вода, трето – не навсякъде е възможно. Пазарджишкото поле 80% в миналото се е поливало, сега водата от язовир „Тополница“ не стига да се полеят 15-20%, говорим за същото количество вода. Но няма как тя да се контролира и се изразходва безразборно, защото системата е съсипана, включително измервателните съоръжения. Плачевно състояние, чак не ми се говори за това! Остава ни или сами да се спасяваме, или да се отказваме. Трети път няма.
– За разбитите хидромелиоративни системи неведнъж е говорено, но явно ситуацията не се подобрява.
– В интерес на истината, от „Напоителни системи“ в Пазарджик се стараят, не съм имал проблеми никога с местния екип на предприятието. Но те са зависими от държавната политика, зависими са от цялата стратегия за поливно земеделие, която всъщност я няма никаква и нищо не е направено реално, всичко са само празни приказки, за жалост. Всеки го знае това, не преувеличавам, точно такива са нещата. “Напоителни системи“ – Пазарджик, ако нямат финансови възможности да възстановяват разбитите съоръжения, в какво да ги упрекваме. От години работя с тях, защото съм отглеждал какво ли не, включително ориз. Винаги са се старали да правят възможното, за да са полезни на земеделците. Но за възстановяването и поддържането на толкова много съоръжения са нужни пари, каквито те едва ли имат. Защото цялата държавна политика е сбъркана и в това отношение, ако въобще имаме такава.
Има и друго нещо – всяка част на България си е специфична. В Добруджа е житницата – там при нормални валежи могат да постигнат високи добиви. Пазарджик обаче не е типичния зърнопроизводителен район. Знаете какво е гледано тук в миналото – ориз, зеленчуци, овощни градини, фуражни култури. Не е само пшеницата, не е само слънчогледът и царевицата. Като цяло нашият коз е поливното земеделие, защото сме равнинен терен, има много язовири наоколо, има възможности и за гравитачно, и за друг тип поливане – след като има вода, може да се осъществи. Обаче това не става без помощта на държавата, трябва да има политика в тази посока. Все отнякъде трябва да се започне, а ние вече 30 години отникъде не започваме. Поливаме, опитваме се, но за мен това не е решение. Пак казвам – гравитачното напояване е скъпо и с голям разход на вода, висока цена на работната ръка и не е ефективно. Всяка култура изисква точно определено количество вода, и то навреме. Гравитачното поливане също си има място, но зависи къде са насажденията, зависи от наклона на терена, има места, за които е подходящо, но не навсякъде.
– Повдигнах темата за напоителните системи, защото знаем, че има дори разорани вади и малки канали, „усвоени“ към близки масиви, макар това да се смята за недопустимо.
– Да, така е. На места ги няма, унищожени са. Аз обработвам земя и в селата – и във Величково, и в Пищигово, и в Ивайло, и в Пазарджик, навсякъде, където в момента работя, са били поливни площи някога, а сега две трети вече не са. В Ивайло и част от Крали Марко са ми поливните площи, защото все още каналите са подходящи и използваеми. Но другаде не може. Във Величково преди години опитах да гледам царевица – пълен провал! Там са подземни съоръжения, стари тръби, пукат се постоянно, аварии стават, по 20 дни се ремонтират и в крайна сметка ти се проваля сезонът. Затова се отказах. Нищо не става.
– И цялата картина, която описвате, кара земеделците да се отказват, защото не виждат изход, не намират решение…
– Да, за жалост, е така. Ако някой смята, че поливното земеделие означава засадени декар пъпеши или няколко декара домати, греши. Пазарджишкото поле е с над 350 хиляди декара поливни площи, които преди години са напоявани. Сега не се напояват. А без вода няма как да стане. В един момент, понеже тези климатични промени се превръщат в трайна тенденция и са невъзвратими, неизбежни, затова трябва да се адаптираме по някакъв начин с помощта на държавата, пък ако щете, и с помощта на Европейския съюз. Но това, което ние оттам получаваме и изпълняваме – голяма част от изискванията са неприложими тук. По-точно те съсипват нашето земеделие. То и без това не е в кой знае колко добро положение, не сме конкурентни. Има конкурентни стопанства в България, но те са малко. По-големия процент сме ей така, на ръба, и аз в това число, както и други колеги. Работим, но ако има една добра година, две години след това са лоши. И оцеляваме по някакъв начин, ама това не може да продължава безкрайно.
– Да работиш за едното оцеляване, е обезсърчаващо, наистина.
– Все по-трудно и по-трудно става. Особено на фона на тези изисквания, които влизат в новия програмен период от 2024 година – там има безумни неща. А ние просто се съгласяваме безропотно с това, което от Европейската комисия ни спускат и не знам докъде ще стигнем по този начин – да работим и да съществуваме наведени… Не знам докога.
– Националната асоциация на зърнопроизводителите, към която е и Вашият съюз, няма ли възможности да се намесите при регламентирането на правилата и да изискате те да са по-добри за сектора?
– Ние сме силна организация, макар че и аз не знам вече какво значи да е силна. Ние постоянно искаме някакви промени, постоянно сме контрапункт на това, което не е добро за българското земеделие. Голяма част от нещата, включително новия Стратегически план, минават на обществено обсъждане. Ние сме хората, които най-активно участваме в това обсъждане. Но като гледам в края на краищата, почти нищо от това, което сме предложили, не е прието. И всъщност вече приетото, което ще отиде отново в Европейската комисия, с малки промени, е почти същото, което беше, което те върнаха преди време. А има държави в Европа – Полша и Унгария, например, както и Румъния донякъде, в които част от тези изисквания няма да бъдат актуални, защото те се пребориха да отпаднат. Също като нас държавите от бившия Източен лагер, са с много малки субсидии. Ние взимаме една четвърт от това, което получават старите страни членки. Как да ги конкурираме? И там е суша, и тука е суша. Аз получавам 30 лева на декар, гръцкия колега получава 120 лева на декар. В Малта, Кипър – също. Да не говорим за Германия, Франция, Холандия, Белгия и много други. Как да бъда конкурентен, като климатичните промени са за всички, пазарът е един за всички, европейските борси са за всички, цените са за всички. А има и още един нюанс – че при нас влиза продукция от Украйна, страна, която не е част от Европейския съюз. Ние ѝ помагаме икономически за сметка на нашето съществуване. Това е, в геополитиката нищо не можем да променим. И нещата не са добре.
– В България ли са най-ниски субсидиите в сравнение с други страни от Европейския съюз?
– Да, в България, Словакия, Унгария, Полша и Чехия. Но най-ниските са при нас. От 2007 година, от присъединяването ни към Европейския съюз, постоянно говорим за изравняване на субсидиите, но досега не се е случило, няма и да се случи. Защото в новия програмен период вече концепцията и стратегията са други, с различен начин на подпомагане. Вече говорим за Зелена архитектура, за екологични изисквания. Но спазването и изпълнението им струват пари. За да съществувам и да бъда конкурентен, в замяна на това, че запазвам почвата, водата, намалявам използването на хербициди и минерални торове, би трябвало да получа някакво подпомагане, за да мога да оцелея. А не го получавам. Като казвам за себе си, имам предвид всички производители в България – нищо не получаваме в замяна. Ето, за новия програмен период ни спускат една камара изисквания, срещу които не ни компенсират. Вероятно знаете, има екосхеми, има и ДЗЕС – изисквания за добро екологично и земеделско състояние на земята. ДЗЕС-овете са абсолютно задължителни, спазването на всяка екосхема, те са 7-8 на брой, носи някакво финансиране. Ако всичко това го спазвам, аз ще получа това, което съм получавал и досега. Тоест, вместо да ми увеличат субсидията, аз да съм стимулиран да работя екологично, да правя биопроизводство, ако щете, точно обратното става. Все едно съм наказан, санкциониран, нямам обяснение защо. Сбъркана е концепцията, сбъркана е политиката. И ние го виждаме, а сме се заяли да променяме някакви дребни нещица в новия Стратегически план. А според мен големият проблем е във финансирането на отделните държави, за да бъдат конкурентни и да са мотивирани да спазват новите правила. Не сме равнопоставени. Имам чувството, че ми казват: „Вие така или иначе ще загинете, ама имате право да изберете как да умрете“. Явно сме изправени пред избора как по-бавничко да загинем и малко по-дълго да оцелеем. Дано не съм прав! Колкото до промените в климата – никой не е виновен, че не вали и е горещо. Но нали затова членуваме в Европейския съюз, затова имаме държава, с общи усилия да можем да реагираме на тези промени и да бъдем актуални във всеки един момент, за да може да оцелеем, за да може да произвеждаме и утре. Важно е да се проумее, че земеделското производство не е някаква самоцел, не е нещо, без което да можем. Да, всеки иска да печели, но по-голямата цел е изхранването на населението. Това са продукти, които трябва да са и евтини, и екологични, но и производителят трябва да съществува, да има икономически смисъл от дейността му. И може би трябваше да дойде този природен катаклизъм с високи температури и суша, за да видим колко сме зле, да разберем, че при една такава криза ние потъваме, оставаме без производство на храни.
– А какво следва, да разчитаме само на внос?
– Ние и сега внасяме. Вижте какво стана за 30 години – почти няма български семена, почти няма български торове и препарати. Защото целенасочено, според мен, се унищожава българското производство. Ще ви разкажа един пример. Аз, като производител, интересуващ се от новостите, ходя на семинари, организирани от големи химически компании. Тези от западния свят ни посрещат в лукс – лъскави хотели, всичко осигурено. А българските нищо не могат да направят, не могат да се сравняват чисто финансово със западните си конкуренти, нямат пари. Почти няма български семена. Единствено се произвежда пшеница в няколко научни института. Иначе царевица, слънчоглед, зеленчуци – всичко е вносно, няма български. А допреди 15-20 години, даже и малко след това имаше достатъчно семепроизводни стопанства у нас. Но те трябва да бъдат дотирани или субсидирани, за да могат да съществуват, защото иначе губим националната генетика, не само на семена, но и на животни. А тази продукция е с доказани качества, създава работни места в България, дава принос към нашата икономика. Дълга тема – всичко е навързано. А защо сега всичко е внос? Мисля си, че това е целенасочено, че умишлено ни докараха до това положение.
– А казват, че догодина ни чака отново горещо лято…
– Чака ни горещо лято и жалко за тези плодородни земи в България! Лоша земя няма, има подходяща или неподходяща за дадена култура. Ако не е за пшеница, е добра за картофи, за фъстъци, за овошки, за лозя. Няма лоша земя! Просто трябва да се ползва по предназначение. Но за целта нещата тръгват отзад напред. За да произвеждам нещо, аз трябва да имам пазар. Пазарната икономика не е стихия. Тя също е регламентирана и отговаря на някаква стратегия в държавата. А това го няма в България. Казват – гледай зеленчуци. И какво да ги правя? Преди години гледах домати, пипер, зелен фасул – фалирах, едва оцелях! Няма къде да ги продам. Консервният комбинат „Марица“ още не беше приватизиран, но точно през тази година го приватизираха. А пазарът беше пълен с гръцки, турски, македонски, сръбски домати, защото са по-евтини. В Гърция за производството на оранжерийни домати нямат нужда от отопление, те са с ниска себестойност, а аз как да я постигна, как да я конкурирам? Тук е ролята на държавата – да има мита, да има някаква регулация на пазара, за да могат българските производители да съществуват. Но това го няма. И проблемът не е от вчера. А може би големият проблем е, че ние сме перманентно в криза. За политиците ни сякаш най-важното е да се докопат до властта. И изглежда, че нямат време да се занимават с нас – с държавата, с хората, с икономиката, с поминъка. Аз иначе съм много голям ентусиаст, щом 30 години съм оцелял и продължавам да се занимавам със земеделие. По професия съм машинен инженер, някога въобще не съм си и помислял, че ще се занимавам с това. Правя го с желание, с енергия, със сърце. Но вече и аз започвам да се отчайвам. за 30 години, като се обърна назад, колко неща съм построил. Първите 15 години бях само с кредити, а не съм единствен – така работехме, нямаше откъде другаде да вземем пари. Само заеми и рискове, рискове, рискове. И когато през 2008-2009 година като че ли потръгнаха нещата, тогава мерките, по които се финансираха проекти, проработиха. Сега и това не работи. Не ме напуска усещането, че всичко е пропито с корупция. Аз се опитах пак да кандидатствам, но се отказах. Купувам си машини на лизинг, плащам си и това е! Мръсна работа, но и това го има.
Аз съм от хората, които работим на светло и не съм единствен. Създаваме работни места, плащаме осигуровки, внасяме данъци, ДДС – всичко. Държавата ни отдавна трябваше да направи отсяване. Да каже: който внася в хазната, има принос за обществото, да го подкрепя. Аз не искам пари. Достатъчно ми е да няма глупави изисквания, които да ми пречат. Преди малко говорехме за сондаж – за да ми го разрешат, ми струва две години тичане. Безсмислени бюрократични спънки. За да си прокарам ток на полето, за да сложа помпи и да поливам – същото, проблем голям! В момента вървя по този път и е страшно! Преди време пак имах такива ядове. Който е минал по този път, знае. Ако е строил къща, да речем, минава по същия път, за да прокара ток – голяма бюрокрация. И не разбирам какъв е смисълът да се създават такива трудности. Много неща трябва да се променят, за да имаме нормални условия за бизнес и развитие.
*Снимки – НАЗ и „Гласът на земеделеца“
Стоимена Александрова
