В някои райони пшеницата е дала 180 кг от декар, а слънчогледът е загинал от жегата
С незапомнено ниски добиви ще се впише в историята жътвата през 2023 година в Пазарджишко. Това научи „Гласът на земеделеца“ от Александър Миндачкин, председател на Регионалния съюз към Националната асоциация на зърнопроизводителите и земеделец с над 30-годишен опит. На финала на кампанията данните показват, че средните добиви от пшеница за областта са 320 кг от декар, от ечемик – 450 кг, от рапица – 170-180 кг. Слънчогледът се очаква също да е много зле, защото в региона не е валяло от доста време и насажденията са в лошо състояние. Голяма част от тях дори вече са загинали. За останалите е рано да се каже дали ще оцелеят, защото сушата и горещините продължават, а слънчогледът още не е приключил вегетацията. Проблемът ще е сериозен и там, коментира Александър Миндачкин. Единствено царевицата е малко по-добре, защото в Пазарджишко тя се отглежда при поливни условия, след като преди години се доказа, че без напояване и те не може да оцелее в този край на България. При тази култура също ще има отражение на сушата, но поне не фатална – прогнозира той.
„Аз се занимавам над 30 години със земеделие и като че ли по-ниски резултати от сегашните не си спомням някога да е имало при нас – признава Александър Миндачкин. – Особено при пшеницата. Средно за региона добивите са 320 кг от декор, но най-ниските са под 200 кг. На места има и по 180 кг от декар. По данни на колеги, в Пазарджишко и Пловдивско тази година са най-ниски добивите. И на други места в България има лоши резултати заради горещините и сушата, но в тези два региона като че ли е най-зле“.
Питаме г-н Миндачкин смята ли, че тези резултати доказват нуждата от агроклиматично райониране – идея, която многократно е обсъждана, но досега така и не е приложена в нашата страна.
„Това е доста сериозна тема и тя не е от вчера, но досега е неглижирана – казва Александър Миндачкин. – И не става въпрос само за агроклиматично райониране, трябва да се вземе предвид спецификата на почвите, водните ресурси, както и още много други важни фактори. В нашия край има най-слаби валежи от страната – говоря за Пазарджишко и Пловдивско. Като прибавим и това, че тук са леки почви, единственият ни шанс е в поливното земеделие. Но то е само добро пожелание, вече години наред само празни приказки слушаме, а на практика нищо не се прави. Тази година има едно обещание, че 80% от цената на водата ще бъде финансирана от Държавен фонд „Земеделие“. После се прие правилник за извършване на това плащане и уж парите бяха гарантирани, а сега излезе, че първо трябва да ги платим и да чакаме до края на ноември да ни ги върнат. Изобщо – нещо като нищо!“.
В последните години земеделците в Пазарджишко залагат основно на зърнопроизводство заради това, че за него поне могат да разчитат на субсидиране, а и то е дейност със значително по-ниски разходи от отглеждането на зеленчуци и плодове. Парадоксът е, че въпреки лошите резултати след жътвените кампании това не се променя. Според Александър Миндачкин обаче има и още много обективни причини за този избор на растениевъдите в областта.
„Пазарджишко не е типичен зърнопроизводителен район, но при добро стечение на обстоятелствата тук също сме имали относително добра реколта. Лошото е, че след климатичните промени в последно време ние като че ли сме най-уязвими и най-засегнати заради типа на почвите. В Добруджа и други части от Северна България има влагозадържащи почви, които дори при дълго засушаване дават задоволителен добив, но тука не е така сушата се отразява фатално. И тази година е показателна. Но колегите продължават да залагат на зърнопроизводство по много причини. Нашият шанс е поливното земеделие. Но имаме съсипана хидромелиоративна система, политическо неглижиране на поливното земеделие, отказ на държавата да промени нещо. Бих казал – и напълно грешна политика на Европейския съюз спрямо България. Политиката на Европейския съюз спрямо българското земеделие може да се изрази в едно изречение: Ние ви гарантираме, че ще ви унищожим, вие ще си изберете как да умрете. Това е европейската политика спрямо българското земеделие! Неадекватни изисквания срещу никакво финансиране – ние получаваме четири пъти по-малка субсидия в сравнение с колеги от други страни в Евросъюза. Дълга тема… Ние вече една година постоянно се въртим около новите изисквания в новия програмен период, чудим се как да заобиколим, как да прескочим или как да изпълняваме тези безумни изисквания, които ни спускат. А в края на краищата забравихме много важно нещо: навсякъде в Европа или поне в голяма част от европейските държави – в старите членки, в това число Гърция, Кипър, Малта, земеделците получават четири пъти по-високи субсидии, те могат да си позволят да спазват екоизискванията, могат да си позволят да пазят в най-голяма степен природата, водата, почвата. Ние също се опитваме, но в замяна не получаваме нищо. Ние само трябва да изпълняваме изисквания, а в замяна не ни се дава нищо! Няма как да бъдем конкурентни и няма как да ги покриваме тези изисквания. Иначе трябва да фалираме. Това си е мое мнение, никого не обвързвам с него. Вече 16 години сме членове на Европейския съюз. И досега само ни поливат с топла вода: вие ще получите еди-какво си, ще ви изравним плащанията, субсидиите и само толкова, а на практика – нищо. Само нови и нови изисквания“.
Александър Миндачкин смята, че много стопани биха се пренасочили към поливното земеделие, ако им се осигурят нормални условия за него. Но отбелязва, че гравитачното поливане не е ефикасно и е скъпо. А има много съвременни методи, които са по-удачни – дъждовална техника, капково напояване. За прилагането им нещата обаче пак опират до политика и подкрепа от държавата.
„Аз сега имам идея да правя капково напояване, но се оказа невъзможно да узакониш сонда – споделя дългогодишният земеделец. – Невъзможно е и да се узакони трафопост, ако трябва да се прекара ток. Отвсякъде ти пречат административни спънки, разрешителни режими. Така изглеждат нещата. Вода има, не е като да няма. Но с тези ресурси, с които разполагаме, преди години са се напоявали 250 хиляди декара, а сега се оказва, че не може да се поливат 20 хиляди декара. Има няколко производители на ориз, производителите на царевица почти изчезнаха и това е защото не стига водата, защото влизаме в конфликти помежду си. А водата не стига, защото е съсипана хидромелиоративната система. Така същите водоизточници не могат да се използват ефективно, водата се оказва недостатъчна и влизаме в ненужни спорове и разправии. И това е защото водата се губи по трасето, а никой не прави нищо това да се промени. „Напоителни системи“ някога имаха система за контрол на водата и изразходването ѝ се следеше изкъсо. Сета се пуска по канала, минава през моята царевица, да кажем, освен, че унищожава хумусния слой, отмива го и заминава по каналите, оттам в река Марица и в Турция. Една и също вода, която изтича от язовир „Тополница“ – основния източник за напояване, може би 30% от нея се оползотворява, другото се губи. Да не говорим, че толкова години от този тип земеделие, който правим, почвата ерозира, а водата по-лесно изчезва в тази почва. Поливните норми, които сега прилагаме, ако въобще може да се говори за норми, са много по-големи, отколкото са били преди 30 години. И затова водата не стига. А същевременно ефектът е никакъв, защото не се получава ефикасно напояване на растенията, нито ефикасно усвояване на водата от тях. Казано в обобщение – безхаберието на държавата години наред, не от вчера – с това се обясняват всички изброени проблеми. Някой трябва да поддържа, някой трябва да финансира, а кой, ако не държавата? Прахосваме едно природно богатство – водата. А тя е нужна за всички култури, особено при климатичните промени, на които сме свидетели в последните години, без вода нищо не става вече. И можем да сведем до минимум разхищаването ѝ. Но една съвременна напоителна система е толкова скъпа, че като тегли човек чертата, се убеждава, че не е икономически изгодно да инвестира в нея, периодът, в който се изплаща такова вложение е много дълъг. Затова много малко хора си позволяват по този начин да поливат и продължаваме да прахосваме вода. Аз много пътувам и много общувам с колеги, включително извън страната ни. На запад, в Турция, в Гърция този въпрос е решен отдавна – там водата е ценност, природно богатство, затова се насърчава опазването и ефективното ѝ използване. Тук не знам кога ще видим такова нещо“.
На финала Александър Миндачкин допълва, че над 30 години живеем с надежда за промяна, явно още ще се надяваме на това. Но припомня и характерното мислене на българина, описано в народна мъдрост: „Преклонена главица сабя не я сече“. Докато стоим наведени, ще живеем наведени и няма как сме добре, убеден е производителят.
Снимки – архив на „Гласът на земеделеца“ и НАЗ
Стоимена Александрова
