Младият човек съчетава всекидневната грижа за 1400 животни със задълженията си като председател на Общинския съвет в Лесичово
Млад човек, трето поколение земеделец и животновъд, председател на Общинския съвет в Лесичово, собственик на успешен агробизнес, който за 9 години успява да разрасне в пъти и да го поддържа на това равнище до момента. Това е Васил Дамянов от село Памидово, област Пазарджик. През целия си живот е бил свързан със селскостопанската дейност, но поема изцяло нещата в свои ръце през 2011 година, когато губи баща си и наследява фермата му. Тогава в нея има 20 крави и около 50 дка земя, през 2019-а стадото вече е от 120 говеда Блек Ангъс и 1500 дка земя. В трудния момент не се отчайва, а се залавя за работа, като успява да надгради и умножи значително оставеното му наследство. Доволен е от постигнатото и споделя, че то се дължи на много фактори, но водещите са да имаш желание, да обичаш работата си, да имаш знанията и практиката, за да знаеш какво правиш и как да го направиш.
„Гласът на земеделеца“ има удоволствието да представи на аудиторията си Васил Дамянов – един успешен фермер с вдъхновяваща история, носеща поуката, че когато искаш нещо, намираш начин да си го извоюваш.
– Г-н Дамянов, как бихте се представили пред нашите читатели?
– През 2011 година наследих фермата на баща ми, който почина. Аз съм трето поколение земеделец и животновъд. Тогава имахме 20 крави и около 50 дка земя, фермата ни беше млечно направление и беше една от малките. През същата година завърших Аграрния университет, специалност „Екология и опазване на околната среда“. През 2020 година вече имах около 120 говеда Блек Ангъс и около 1500 дка земя, толкова са и до момента. Паралелно с това през годините бях управител на една фирма и там натрупах доста познания за производството на „кафява“ енергия – централи, които от силаж и оборска тор произвеждат електричество. Холдингът имаше около 40 000 дка земя и около 1500 крави, месодайно направление. От 2013 до 2019 година работих при тях, а същевременно си развивах и моята дейност. Обиколил съм доста ферми из Европа, отвсякъде съм си „откраднал“ по нещо, в добия смисъл на израза, разбира се. В смисъл – видял съм как там организират месодайното говедовъдство. Сега фермата ми работи по френски модел. Произвеждам месодайни телета. Отелванията стават януари, февруари и март, животните ги отглеждам пасищно, а септември, октомври и ноември продавам мъжките телета на телеугоителни. Във Франция и Италия работят по подобен начин. Това съм видял, докато съм бил там – французите произвеждат мъжките телета, италианците ги угояват, тъй като имат повече телеугоителни.
– А как успяхте толкова много да разраснете фермата, вероятно с помощ от проекти?
– Не, аз нямам нито един проект. Всичко е със собствени сили, не участвам в програми. Фермата я разраснах, защото не съм спирал да работя. Докато бях управител, всичко изкарано през годините си го инвестирах в животни, в техника. И така до 2019, когато си изпълних програмата за развитие и оттогава си развивам само собствената дейност. Програмата ми за развитие са целите, които сам си бях начертал още през 2011 година – да достигна над 100 животни и да осигуря необходимата земя за изхранването им – около 1300-1400 дка земя, като малко над половината е обработваема, останалите са пасища. В първите три години направих преход на фермата от млечно към месно направление. Залагам на чистокръвни животни Блек Ангъс. Партньори са ми „Сакар Ангъс“, от които вземам мъжки телета за разплод – с родословие и всичко. Поне от 7-8 години работим с тях, те имат около 300-400 животни под селекционен контрол. Телетата ги реализирам при други партньори – „Вила Юстина“, те имат телеугоително. Работя също със Сунай Караасан, крупен агробизнесмен от Пазарджишкия край.
През 2019-2020 година опитах да отглеждам и зеленчуци паралелно с животновъдството – пипер на открито и картофи. Но само за около 2 години – проблемите с работната ръка ме накараха да приключа с това. Също през 2020 година бях номиниран и в конкурса „Фермер на Тракия“, като номинацията ми беше в раздел „Растениевъдство“.
– И резултатите от зеленчукопроизводството са били добри, но липсата на работна ръка Ви е накарала да се откажете, така ли?
– Ами да, знаете, че животновъдния бизнес е работа по 365 дни в годината. За него също трудно се намира работна ръка. При месодайното животновъдство може да се механизира целият процес, но при зеленчуците, особено полското отглеждане на открито, това няма как да стане, а и работници се намират много трудно. И затова след тези две години зеленчуци вече не искам да отглеждам.
– А защо след 2019 година, след като сте постигнали личните си планове, сте спрели да разширявате, може би сте преценили, че повече натоварване не можете да поемете?
– Смятам, че съм постигнал златната среда за земята, която стопанисвам в момента и възможностите си да произвеждам, да работя и да изкарвам достатъчно доходи, за да мога да си осигуря спокойствие, както и да инвестирам още в техника. Затова от 2019 година поддържаме горе-долу едни и същи животни, една и съща земя. И се справяме с всички проблеми. Първо беше Ковид, замразеното потребление на почти всичко, след това войната в Украйна, високите цени на горивата, които се отразиха пак на нас чрез ново намаляване на потреблението на месо, мляко, падане на цените. И тази година проблемите са същите – войната, усложнената икономическа обстановка.
– А какво трябва да се промени в страната ни, за да престане да се свива българското производство на храни? И най-вече на животновъдството, при което спадът е най-чувствителен.
– Може би тук е ролята на асоциациите, кооперациите, обединенията. Това, което съм забелязал в Европа, а при нас го няма, е целенасоченост. Най-големият проблем в България е качеството на продукцията. Ако имаш качеството на продукцията, да работиш 20 години с цел да произвеждаш Абърдийн Ангъс или Лимузин или друга хубава порода, със сигурност ще се намери този пазар и цена и всичко. Докато при нас малко бяга качеството и нямаме достатъчно сигурност за пазара. Може би трябва животновъдите да участваме в една асоциация, както е във Франция. Те си имат един човек, който следи за пазарите, всичко минава през него. Фермите са обединени в тази асоциация, знае се цената, знае се кое къде се произвежда. Това ни липсва на нас.
– Въпреки опитите в тази насока българските фермери така и не успяха да се обединят. Защо така се получава?
– Нямам представа. Може би защото масовата част от тях са си намерили някаква ниша, гледат си животните, някои продават на безценица, но някак оцеляват. Объркано е, според мен е объркано много. Мисля, че много години ни трябват още, поне десетина, за да достигнем развитите европейски държави – като работещи обединения, като пазари и така нататък. Животните от моята ферма, да речем, се реализират изцяло на вътрешния пазар.
– Усеща ли се нежелание у фермерите да се обединяват и защо? Недоверие към асоциациите ли ги спира?
– Да, може би има някакво недоверие от годините назад, което се прехвърля и към момента. Всеки се страхува, че другият ще го прецака или ще вземе по-висока цена от неговата. Може би затова бягат от обединението. Така предполагам. А иначе има по няколко асоциации и за месодайно, и за млекодайно животновъдство. Но всеки си има свои виждания.
– А вие участвате ли в асоциация?
– Не, не участвам. Познавам лидери и членове на асоциации. За себе си така съм решил, справям се. Произвеждам си, имам си сериозни партньори, с които работя. Моята ферма е една от средните. Намерил съм си баланса за абсолютно всичко и не виждам смисъл да разчитам на асоциации. Иначе имам контакти с асоциации, ходя на много семинари, включително за животновъдство, но не членувам никъде.
– А каква е Вашата рецепта за успеха? Може би много знания, много опит – в началото на разговора казахте, че отвсякъде сте си „откраднали“ по нещо.
– Ами да, за да имаш успешен животновъден бизнес, определено много са факторите. Първо трябва да обичаш това, което правиш. Ако някой не обича животните, едва ли би имал успешна кравеферма. Работата е 365 дни в годината, така че трябва да си готов на жертви най-вече на свободно време, за да развиваш такъв тип дейност. Освен това се иска постоянство. Да не се отказваш, каквото и да се случва. Има тежки години, преминали сме през много такива. Много е важно да не се отказваш и да си начертаеш някаква цел, която трябва да следваш. Без цел няма да се получи нищо. И то не само за агробизнес, но и като цяло в живота.
Аз натрупах солидни знания и богат опит, които сега си прилагам в моята дейност. За да си успешен, трябва да имаш и успехи, и падения, за да разбереш, че нещо не работи както трябва, да пробваш различни варианти, да продължаваш да се учиш на принципа „проба-грешка“. Но не трябва да се отчайваш. В животновъдството има много проблеми. Аз също много пъти през годините съм мислил дали изобщо трябва да правя това нещо. Но се казвам – имам цели, ще се опитам да си ги постигна. И продължавам.
– Кой Ви помага в грижите за животните?
– Семейството ми много ми помага, имам и две момчета работници – за пашата и за храненето, ние не доим мляко. През зимата животните са само на ясла, храним ги предимно със силаж. Имам люцерна, сорго, тритикале, грах, протеинови смески, но основната храна е царевичен силаж. Току-що го направихме миналата седмица, скоро кравите ще се приберат и само един човек ще трябва, за да ги храни с техника.
– Имате ли трудности с намирането на работници? Доста Ваши колеги се оплакват, че за животновъдството също е мисия невъзможна да наемеш съвестни хора, които да си изпълняват задълженията както трябва.
– Аз съм бил управител на доста хора и през годините това ми е помогнало да осъзная и своите грешки. За да ръководиш екип, трябва да се научиш на някои компромиси. Всички сме много различни като характери. И може би това ми е помогнало, защото във фермата, където бях управител, бяха към 100 души. Моите работници в личната ми ферма от години са при мен
– Има ли други хора, които професионално да се занимават със земеделие във Вашето село?
– Памидово е малко селце в община Лесичово, в което живеят около 350 души. Откакто съм роден, се занимавам с животновъдство във фермата на баща ми. Но то беше в малки мащаби – малка ферма с 15-20 крави. Спокойно село е. Няма много обработваеми площи, теренът е полупланински, земите са 8-9 категория, много от която са пасища. Има няколко арендатори, които се занимават със земеделие. През годините имаше и други хора с ферми с по двайсетина животни – може би около трима-четирима души. Но с годините и с всичките проблеми в животновъдството се отказаха, продадоха стадата и сега са зърнопроизводители. В цялата община има няколко животновъди, но в моето село вече съм само аз.
– Имате ли амбициите някой ден да направите Вашите деца наследници на този бизнес?
– Разбира се! Ако решат, че им харесва – да. Аз обичам това, което правя. Щом сутрин си пия кафета на работа, значи тя е хубава за мен – така винаги съм казвал. А аз обичам кафето да си го пия във фермата, да си гледам животните. Имал съм през годините назад много предложения за продажба на фермата за добри пари, но съм си я запазил. Влече си ми това, обичам си работата. И ще се радвам, ако някой ден децата ми я продължат. Аз още не съм семеен, имам си приятелка, но не сме женени.
А работата е свързана и с проблеми. Един от тях тази година са пожарите. Аз имам около 1400-1500 дка земя, от които към 500 дка са ми пасища. Те всяка година са ми в допустим слой. А сега поради промяната на климата и значителните пожари в цялата страна ние търпим щети. Като изгорят пасищата и не е известен извършителят, ти трябва да ги откажеш от очертаване в Държавен фонд „Земеделие“. Това са земи, които дълги години са обгрижвани, плащани са им ренти. Според мен дерогацията, от която фермерите могат да се възползват при такива събития, трябва да се прилага по друг регламент – ако пожарът не е по твоя вина, ползваш дерогацията. Трябва да се гледа във времето назад, ако ти 4-5 години си бил добросъвестен стопанин, а земите са били в допустим слой, при възникване на такова бедствие, да можеш да ползваш дерогация на дадените площи. Защото извършителите почти никога не се установяват. Има фермери, които разчитат предимно на паша, нямат достатъчно обработваеми земи. При едно такова бедствие, ако е ферма със 150 крави, хранени основно на паша, може тотално да фалира. Не стига, че като ти изгорят пасищата, ти трябва да финансираш прехраната на животните, но няма да получиш и субсидия. Едно такова събитие, особено в район на по-голяма надморска височина, реално може да доведе до фалити на животновъди. Затова мисля, че от Държавен фонд „Земеделие“ и от Министерството трябва да променят правилата, за да не бъдем ощетявани несправедливо.
– А как успявате да съчетаете работата във фермата и задълженията си като председател на Общинския съвет в Лесичово?
– Откакто се занимавам с това, съм свикнал постоянно да имам по няколко ангажимента едновременно, няма събота, няма неделя. Като влезеш в този ритъм в продължение на 12 години, нещата започват да се случват по-лесно, тъй като имаш рутината. Не се притесняваш от това, че сутринта трябва да си във фермата, в 10 часа трябва да си в Общинския съвет, след това да си на полето, за да жънеш. Свикваш да си организираш добре времето. Просто може би имам нужната координация, за да го правя, а и желание. Всичко опира до желание. И малко късмет. Аз съм благодарен, че през годините съм имал късмет и да сбъдвам мечтите си. От 20 крави без почти никакво подпомагане за 12 години успях да разрасна фермата значително. Работя много и ми се получава, а и си харесвам работата – това е най-важното. В общината е същото – опитваме се да помагаме на хората, да сме полезни, да решаваме проблемите на хората и малкото ни общество.
*Снимки – личен архив на Васил Дамянов
Стоимена Александрова
